Сервитьорката корейка, облечена в подобие на японско кимоно, прекъсна разговора им като с източна почтителност им сервира.
— Ами тогава да поговорим по работа — въздъхна Ходасевич. — Веднага ще кажа — службата няма никакво отношение към това…
— А кой има?
— Моята заварена дъщеря.
— Танюшка ли? Как е тя?
— Вече е съвсем голяма. Завърши университета. Работи.
— Боже мой! Как лети времето! Помниш ли, Валерочка, как беше писал Пушкин: „Ние с теб ще станем дърти, а жените ни — дъртачки…“ Добре. Да пием. За теб и твоето семейство.
И те се чукнаха с топло саке.
— Та какво те интересува? — попита Лена.
— Ти нали работиш в „Куриер“? Заместник главен редактор, нали?
— Разузнаването ни работи един път! — засмя се тя. — Но не съвсем. Аз съм първи заместник главен редактор.
— Още повече. Кажи ми, Леночка — кога и при какви обстоятелства в редакцията ви се появи материалът за депутата Брячихин?
— Хайде и ти за това! — усмихна се Лена. — Цял ден ме мъчат с този въпрос!
— Че кой друг?
— Ооо, много хора! Самият депутат… Обеща всички да ни взриви и кастрира. От неговия избирателен щаб се обаждаха, от рекламната агенция… От Централната избирателна комисия… Ами ти, Валера, какво общо имаш с тази история?
— Този документ, характеристиката на Брячихин, е бил откраднат. От сейфа, който е в кабинета на Таня. Танюшка работи в същата тази рекламна агенция, която защитава интересите на Брячихин.
— Ооо! Съчувствам ти! И на момичето. Горкото!
— И така — по какъв начин този документ се оказа у вас?
— Предаде го в редакцията наш източник.
— Кой?
— Нали знаеш, Валера, журналистите не издават такъв вид информация. Единствено по решение на съда.
— Дори когато те питам аз?
— Още повече, когато ме питаш ти.
— Е, добре. Ще минем и без това. А кога се появи документът в редакцията, можеш ли да ми кажеш?
— Мога. Онзи ден. Тоест, в понеделник.
— И вие веднага го публикувахте? Без проверка?
— Е, това не е първата информация, която ни дава същият този източник — журналистката сви рамене. — Ползваме услугите му вече седми или осми път. И винаги всичко е било чиста работа! Никаква опасност от съдебен иск. Ние вярваме на този източник.
— Какво, човек с пагони ли е?
— Не. Той няма нищо общо нито с правителството, нито със спецслужбите, нито с големия бизнес. Просто частно лице.
— Добре. Да караме нататък. И така, в понеделник вие получихте този документ. Оригиналът ли е?
— Нашият кореспондент е видял оригинала. И му е било разрешено да направи ксерокопие.
— И какво стана после?
— Веднага разбрахме, че това е бомба. Решихме все пак да се застраховаме. Обадихме се в щаба на Прокудин. Това е кандидатът, съперник на Брячихин…
— Знам.
— Нашият вестник, макар че е независим, на тези избори поддържа Прокудин… И оттам ни потвърдиха, че такава характеристика на Брячихин най-вероятно, по техни данни, съществува. А после нашият кореспондент се обърна към психолога, съставил този документ. Успял да си уреди с него лична среща. И макар той категорично да отричал всичко, по излишно бурната му реакция нашия човек разбрал, че документът е истински. Тогава решихме да го отпечатаме и го вкарахме в най-близкия брой. В днешния.
Валерий Петрович поклати глава.
— Е, удовлетворих ли те? — усмихна се журналистката.
— Не съвсем, разбира се. Но в общи линии работата се прояснява. Благодаря ти.
— Е, виждаш ли — разсмя се Леночка, — колко е добре по работа да се говори в началото на обяда. Остава ни още куп време да си припомним миналото.
Тя повика сервитьорката и си поръча още една бутилчица саке. Първата някак незабелязано вече бе изпила.
— Може да си говорим за нещо романтично — продължи тя. — Помниш ли, Валерочка, как двамата с теб отскочихме до Амстердам?
— Помня, Леночка. Всичко за нас двамата си спомням.
— Според мен, твоето началство дори не забеляза отсъствието ти.
— Не знам.
— Моят главен редактор със сигурност не го забеляза. Хубаво време беше…
— Хубаво.
— Я ми кажи, Валерочка, защо…
И изведнъж тя спря насред фразата си.
— Какво защо?
— Аз заминах за Москва. А ти остана в Брюксел. И нито веднъж не ми писа. И не ми се обади. Защо?