— Все така ли им мътиш мозъците на честните граждани, госпожо рекламистке? „Само с нашето миялно средство вашият линолеум ще се превърне в дъбов паркет…“.
Таня не каза на Димка, че рекламната агенция повече няма нужда от услугите й за „мътене на мозъци“. Само се усмихна в отговор:
— Човек може да си помисли, че ти не мътиш мозъците на хората, господин журналист. Нали ти писа за следите от извънземни на пшениченото поле?
— Аз — изсмя се Димка.
— Е, кой всъщност е косил пшеницата?
— Ние с фоторепортера. Цяла нощ се мъчихме. Направихме си страшни мазоли…
— И какво, народът вярва ли?
— И още как! Тиражът скочи фантастично.
— Значи сме си лика-прилика… — заключи Таня. — Е, край, Димка, страхотно закъснявам. Чакам те довечера.
Тя затвори, донагримира лявото си око, защото когато държиш телефона до ухото си, никак не е лесно да се гримираш, и изскочи от къщи. По стълбите тичаше като момиченце, входната врата отвори с крак като хулиганка ученичка. Малко странно е да се държиш така, сякаш си млада и здрава, а всъщност главата ти се върти както преди, а в стомаха ти има гадна топка… Хубаво, няма да обръща внимание на слабостта. Главното в борбата със собствения организъм е да не обръщаш внимание на номерата му. И да се държиш така, сякаш нищо не те боли.
В двора нямаше никого, само на пейката до входа седеше една съседска бабичка. Таня набързо я поздрави и подскачайки се затича към тойотичката си.
През нощта никой не беше се полакомил за колата — стои си красавицата с влажни от росата стъкла, а върху капака й отново спи трицветната котка от двора. Ама че животно! Толкова ли няма къде другаде да легне? Таня отдавна вече гонеше тая безочлива котарана. Нямаше нищо против домашните, а и дивите животни, но защо трябва да й драска колата с нокти?
— Псссът! — викна Таня.
А котката — нула внимание, спи ли си, спи!
„Де да имах аз такива нерви!“ — завидя й Таня.
Тя се приближи към колата и се надвеси над нахалното животинче:
— Ей, писе! Алоо! Я да се махаш оттука!
Котката неохотно отвори наглите си жълти очи. Равнодушно погледна Таня, после се извърна, протегна се и отново се разпростря на капака.
От такова безочие Таня направо се стъписа. С известна предпазливост тя повтори:
— Махай се, ти казвам!
Никаква реакция — само презрителен поглед на жълтите очи. Таня се наведе и взе от земята една пръчка — сега ще й даде ускорение на тая нагла твар! — но котката неочаквано се сдоби със защитник.
— Ей! Какво правиш?!
Гласецът на бабичката се оказа доста остър и от земята се пръснаха ято врабчета, а Таня се стресна и дръпна ръката си с пръчката.
— Какво толкова правя? — не разбра тя.
— Не смей да тормозиш котето! — заповяда й от пейката си бабата.
„Ах ти, дъртофелнице! — вътрешно кипна Таня. — Къде си пъхаш носа?!“.
Но не захвана да се кара с бабичката, отдавна беше вече разбрала, че в блока истинските стопани са пенсионерките. Почнеш ли да се караш с тях, после ще съжаляваш, когато ти дойдат от енергото: „За вас постъпи сигнал, че сте монтирали към електромера си…“ Или когато в двайсет и три и пет минути ти цъфнат милиционери на вратата: „Съседите се оплакват, че телевизорът ви е пуснат високо и работи в часовете за отдих на гражданите!“
И тя учтиво каза:
— А какво да правя? Не мога да подкарам колата заедно с котката!
— Вземи я на ръце и я свали на земята внимателно! — нареди й бабката.
— Няма да я пипам! — възмути се Таня. — Ами ако е болна?
— Не е болна тя — безапелационно отсече старицата. — Котето е хубаво, чисто, познавам го…
— Щом като знаете, тогава си я свалете сама — ядно каза Таня.
Тя дори не разбираше кой я дразни повече — досадната бабичка или наглата котка, която не им обръщаше никакво внимание и спеше ли спеше…
— Навъдиха коли тука, котенцата да няма къде да спят… — продължаваше да мърмори съседката.
— Вие ще свалите ли котката или не? — извика Таня и отново вдигна пръчката.
— Не смей! Не смей, ти казвам! — кресна бабичката и изкомандва: — Ела тука, помогни ми да стана.
— О, боже!
— С животните човек трябва да се отнася с добро… — промърмори бабата, като се опря на ръката на Таня. И назидателно рече, като с пъшкане стана на крака: — Ние отговаряме за онези, които…