Тя не успя да завърши — замря, вкопчена в ръката на Таня така, че щеше да й стане синина и изохка:
— Ох!…
„Е какво сега?! — едва не викна Таня ядосана. И в този миг видя, че котката скочи от колата и се стрелна настрана… а самата кола… нейната тойота… любимата й лястовичка… изведнъж се обвива в облак черен дим. Изригване на пламък, стържене, звукът на взрив — ужасяващо силен, такъв, че ти писват ушите… После отново тишина. И вместо колата й — само страшен скелет, обгърнат от безмълвен пламък! А бабката, стиснала като с клещи ръката й, все повтаря: Господи, боже мой!…“
Таня сложи бабичката обратно да седне на пейката… Около минута гледа как гори тойотичката… Започнаха да се събират любопитни хлапета, а по прозорците на блока се лепяха едно след друго учудените лица на съседите. После чу, че я вика Армен, съседът от долния етаж:
— Таня! Какво става?!
Ама че въпрос!
Тя не отговори. Странно, но не чувстваше нищо. Нищо. Сякаш нямаше нищо общо нито с тойотата, нито с взрива. Вътре в нея всичко бе замряло. И тогава тя, обикновено толкова логична и здравомислеща, постъпи против всякаква логика. Просто обърна гръб на Армен и бързо, по-бързо от уличните хлапета, се хвърли към изхода на двора. Не, тя няма да издържи идването на милицията, разпитите, късането на нерви… И неизбежния въпрос: „Как мислите, кой го е направил?“.
Безполезен въпрос, защото не се знае как се отговаря на него. Прекалено много са онези, които биха могли да го направят. Обиденият Брячихин. Роднините на онзи младеж, когото тя блъсна, лесно можеха през нощта да й намерят адреса и простичко, по народному да си разчистят сметките с нея. Дори Андрей Фьодорович, който не би й простил унижението си — и той би могъл. Да наемеш бандюги с взрив в Москва нито е сложно, нито е скъпо…
Ченгетата, естествено, ще се учудят, че собственичката на тойотата е изчезнала. Ами нека се чудят. Нека я търсят. Колкото по-късно я намерят, толкова по-добре. Защото е безполезно да говориш с тях. Никакъв смисъл, само загуба на време… Дали ще участваш в следствените действия или няма да участваш — колата все едно няма да си върнеш. И най-добрият изход е просто да избягаш. Колкото се може по-бързо да стигне до Валерочка, да се отпусне на рамото му и… И край!
Таня изтича на улицата, вдигна ръка и на секундата спря ръждясала, очукана от живота жигулка. На волана (естествено нещо за старите жигули) седеше „гост на столицата“, който с широка усмивка, с блеснал поглед и с кавказки акцент й каза: „Сяяядай, красаавице! Ще те закаараме за нула време като с буен кон!“.
Обикновено Таня не се качваше при кавказци. Не й стигаха нервите за древните им брички, които скърцайки от старост и всяка минута заплашвайки да се разпаднат, минават на червено, промъкват се между фургоните и засичат някой „баварец“. Но, от друга страна… Когато пътуваш с явен риск за живота си, веднага забравяш за текущите проблеми, мислиш само за това как да стигнеш цял и невредим. При това е евтино — до Валера, на другия край на Москва, кавказецът се съгласи да я закара за сто рубли.
— Става — Таня решително седна на предната седалка. — Само че по-бързо.
Кавказецът послушно стартира — ама така, че хората на автобусната спирка се стреснаха от рязкото свирене на гумите и рева на мръсната газ и се пръснаха настрани. Таня пък дори не се намръщи.
— Ти си смела девойка! — похвали я кавказецът.
— Самата аз мога и повече! — кой знае защо се изфука тя.
И прехапа устната си — че може — може… Само че… Тойотичката й, любимата, гледаната, красивата кола, е мъртва.
Но кой все пак е направил това?! И защо?!
Таня се държеше с всички сили, обаче едва пастрокът й отвори вратата и тя видя неговото сърдечно и загрижено лице, и от очите й сълзите сами потекоха. Таня се отпусна на тлъстото рамо на Валерий Петрович и заплака, и захлипа — съвсем като в детството, когато той още живееше с тях, и тя в случаите на най-жестоките и страшни обиди дотичваше да му се оплаче именно на него — само два или три пъти в живота й се бе случвало това.
— Какво правиш? Какво се е случило, Танюшка? — питаше Валера, като меко я потупваше по рамото. Както всички мъже, ако ще да са супершпиони, и той се смущаваше от женски сълзи, още повече, когато плачеха жени, които той обича.
А Татяна все ревеше и ревеше и през сълзи изплака:
— Те ми взривиха колатааа!
— Кои са „те“? Каква кола? — загрижено питаше Валера.