„Че ти нещо друго ли очакваше?“ — запита го Таня. Отново се усмихна, отпи още глътка… и изведнъж си помисли: „Ама Кучин всъщност пее истината! Щом се търкулнеш веднъж — не можеш да спреш! Ето и аз летя като онзи пръстен!… Безвъзвратно, към дъното!“.
Побиха я тръпки. Даа, пък тя се опитва отгоре на всичко да се усмихва. На какво?! В живота всичко е лошо, нестабилно, непредсказуемо! Хайде, уволнението и „вълчия билет“ за рекламния бизнес пак може да ги преглътне. А вчерашният взрив? А нощният инцидент?! Напълно е възможно да пие кафе в собствената си уютна кухня за последен път. Младежът, когото блъсна, за повече от денонощие може вече да е умрял!
Таня отмести недопитото кафе. И без това й се струваше горчиво, колкото и захар да му сложи. А животът, щом е тръгнал не както трябва, с нищо не можеш да го подсладиш… Трябва нещо да се направи, не може да продължава да се намира в тази неизвестност. А какво да прави? Поне… Поне да отиде до болницата. И да разбере как се чувства онова момче. А после, после… После сигурно трябва да постави Валерочка пред факта, че ще отиде в милицията и всичко ще си признае. По-добре да има наказание, отколкото очакването на неговата неизбежност.
На отделението за реанимация висеше табелка: „Затворено. Звънете!“
Да звъни и да се натресе на поредния гаден охранител никак не й се щеше. „Ще трябва да чакам, докато някой излезе“ — помисли си тя и с досада ритна с крак вратата. Тя неочаквано се отвори. „Ето ти затворено“ — зарадва се Таня. А нататък се оказа още по-просто. Непосредствено пред реанимацията имаше неохраняван от никого бокс, където висяха не само бели престилки, но и калъфи за върху обувките, и медицински касинки, и марлени бонета. „Ето това се нарича «сървис» за нас, конспираторите!“ — весело си помисли Таня, докато обличаше бялата престилка и оправяше пред малкото си огледалце лекарската шапчица. Видът й стана съвсем „медицински“. „Сякаш съм млада, но вече със световно име, лекарка“ — похвали собственото си отражение Таня.
Влезе в реанимацията и строго попита първата, попаднала й сестра:
— Къде е Кирил Евгениевич?
— В трета стая. Надясно по коридора — учтиво й отвърна сестрата.
Таня кимна и с решителна крачка влезе в нужната стая. Пфу, ама че работа има докторът! Шест легла, всичките заети с пациенти, на вид тежко болни — бинтове, системи, някой стене, някой охка… Но Кирил Евгениевич хич не се смущаваше от тази обстановка и с увлечение разглеждаше отвратителна на вид рана.
Таня се приближи безшумно благодарение на меките калъфи на обувките си! Леко докосна ръката на доктора и тихичко каза:
— Кирил?…
Докторът се обърна.
Радостен блясък в очите му Таня не видя.
Съвсем обратното — намуси се, сякаш пред него не беше красиво момиче, а лимон със сол, но без текила. Без да поздрави, попита — между другото, почти грубо:
— Как влезе тук?
— Първо, добро утро! — прекъсна го с ослепителна усмивка Таня.
Още нито един мъж не бе устоявал на усмивката й. Даже болният, който беше взел-дал, чиято гнойна рана преглеждаше Кирил Евгениевич, и той, едва помръдвайки устни, прошепна:
— Здравей, дъще!
Но дали докторите са особени хора, дали пък днес тя изглежда като някаква кикимора и е безполезно да се усмихва, само че ответната усмивка Таня не дочака. Кирил Евгениевич така си и остана строг и намусен. Хвана я под мишницата и каза:
— Да вървим.
Изведе я от стаята, напъха я в един празен кабинет и отново попита — ужасно строго:
— Как влезе тук?
Трябваше да му отговори.
— Не беше лесно! — рече Таня. — Отначало — през оградата. После прелъстих пазача ви. Той ми обясни, че през мазето може да се стигне до реанимацията. — Тя го погледна в очите и добави: — А болничното ви мазе, между другото, е ужасно място. Има плъхове.
Тя отново се усмихна, колкото се може по-беззащитно, за да може докторът да прочете по лицето й радостта, че вече не е в мазето, а тук, при него, под негова защита.
Обикновено дори пастрокът й, който беше толкова непробиваем, и той омекваше от очарователната й усмивка, обаче Кирил — никаква реакция! Все си остава намръщен и все мърмори:
— Защо си дошла?! Нали ти казах да се покриеш и да не се пъхаш, където не ти е работа!
— Не мога да седя… вкъщи — въздъхна Таня. И излъга: — Страх ме е.