— Ще излезе всеки момент! — увери я Таня.
Хвала на Всевишния, асансьорът дойде бързо. Таня се вмъкна в кабинката, веднага натисна бутона за първи етаж, вратите на асансьора започнаха да се затварят… и в този момент влязоха двама мъже — същите онези, с якетата, които стояха на площадката пред реанимацията.
— Вие за кой сте? — учтиво попита Таня.
— А вие? — неясно защо се ухили единият от мъжете.
— Аз съм за първия — сви рамене тя.
— А ние сме за там, за където и ти — похотливо се подсмихна вторият. — Ти ли си Садовникова?
— Тя е, тя е… — потри ръце първият. — По курвенската муцуна си личи!
И той меко, но здраво я хвана под лакътя.
Таня побледня.
— Вие… вие кои сте?
— Ние, сладурано, сме Воронцови — зловещо се ухили вторият.
— Аз съм Николай Викторович, а той — кимна към другия — Андрей Викторович. Е, а какво се е случило с Виктор Викторович, ти вече знаеш. Знаеш, нали?
Таня прехапа устна и премълча.
— Знае. Умно е котенцето, по очите му виждам — с удовлетворение констатира Андрей Викторович.
— Не, Андрюша, едва ли — възрази първият брат. — Умните не карат така. Умните гледат на всички страни, пред зебрите спират, не блъскат хората…
— Това е така — подхвана вторият. Стисна с пръстите си като с клещи Таниния лакът и й вдиша в ухото: — Ти, овцо, поне загряваш ли какво си направила?
— Вашият брат… Виктор… не вървеше по зебрата. И лекарите казват, че той изобщо е бил друсан, самият той не е знаел какво прави и къде ходи — възрази Таня.
— А да сме давали думата на тая коза? — учудено попита братчето си първият от Воронцовите.
— Не, не сме й давали! — зарадва се вторият и болезнено извъртя лакътя на Таня.
Тя изохка, но да спори, явно, беше безполезно. Тук трябват кротост, кротост и още веднъж кротост…
— Простете ми, моля ви — жално рече тя, като едва се сдържаше да не шибне с коляно тоя гад между краката.
Асансьорът най-сетне стигна до първия етаж. Братята сръчно подхванаха Таня под мишниците и я затътриха към изхода. Младият лекар, застанал на площадката пред асансьора учудено ги изпроводи с поглед. Неуверено викна след тях:
— Ей, девойче! Всичко наред ли е?
„В американските филми е редно да се отговаря: Yes, I am ОК“ — кой знае защо си помисли тя.
Но в живота тя не успя да отвърне нищо, само ахна — първият от братята с незабележимо ловко движение й извъртя малкия пръст и Таня се задъха от болка. А вторият мръсник се обърна към „добрия доктор“ и поверително му каза:
— На момичето съпругът му е в реанимацията. И тя е много разстроена…
— Ааа… — равнодушно рече лекарят и веднага загуби интерес.
Повече никакви препятствия не срещнаха по пътя си. Воронцови извлякоха Таня от болницата, минаха с нея по пътечката до празния болничен парк, грубо я блъснаха на една пейка… Тя не се опитваше да се отскубне. Първо, силите не бяха равни, второ, Воронцови, всъщност, бяха в правото си. Незаконно, грубо — но в правото си. В Русия единствено по такъв начин можеш да постигнеш нещо. Едно не й беше ясно — откъде са разбрали?! И толкова бързо? Нали Кирил не е могъл да намери в дома на Воронцови никого? В милицията не се е обаждал… Или Кирил я лъже? Или в милицията и на роднините се е обадил някой друг?! Някой от колегите на Кирил? Впрочем, какво значение има… Важното е, че няма никакъв смисъл да отрича. Безполезно е…
— Какво искате? — уморено попита тя.
Братята се спогледаха. Онзи, който май беше Андрей, възмутено възкликна:
— И още пита!
Вторият с престорено съчувствие попита:
— А, ма! Ти толкова ли си тъпа?
— Младежо — с леден тон се обърна към него Таня. — Тук тъпи няма. Е, може би, освен вас…
И естествено си го получи.
— Ах ти, пачавро! — изсъска някой от братята и я удари в слънчевия сплит.
Таня остана без дъх, хвана се за корема…
— Я, повтори какво каза?! — той вдигна ръка за нов удар.
— Колко… — Таня все още се задъхваше. — Колко… искате?
— А, виж, така е по-добре… — удовлетворено отговори първият изверг.
Вторият заучено изстреля:
— Двайсет хиляди щатски долара. За лечение, възстановяване, а също така в качеството на компенсация за морални щети.
„Абсолютно нереална сума. Те са идиоти“ — веднага си помисли Таня. А на глас каза: