Картината на монитора беше в режим онлайн. Максимално увеличение, сочни цветове, два плана: общ и едър. Напълно достатъчни възможности, за да се получи цялата гама от чувства върху лицето й… Дъгата — червено, оранжево, жълто, зелено… Ето и момичето също: почервенява, очаква, жадува да узнае, замисля се… Колко е красиво това! Жалко, че не се чува какво говори тя… Макар че работата в думите ли е? Цялата работа е в очите й, едновременно щастливи и тревожни, умиротворени и жални. А думите — вместо нея е говорил Моцарт в своя гениален „Реквием“, трябва да се увеличи звукът…
Той прослуша заключителните акорди. Със съжаление изключи музикалната уредба. Още минута се полюбува как устните на момичето потръпват в нервна гримаса, а ръцете й нервно мачкат карираната салфетка… После въздъхна и натисна бутона на интеркома.
— Слушам ви — отвърна сервилен глас.
Той за последен път погледна в огромните, тревожни очи на девойката и произнесе само една дума:
— Започвайте.
В работата Макс го нямаше. Учтивата секретарка съобщи, че днес е в движение, вероятно няма да се върне в офиса и посъветва Таня да му се обади на джиесема.
Таня благодари на секретарката, затвори и изхъмка:
„Къде се губиш… татенце?“.
Обади му се на джиесема — също провал, веднага се включи автоматичният отговор. Строгият глас на Макс информираше: „В момента не мога да говоря, моля, обадете се по-късно.“
„Еее, чичо, ти май се криеш от алиментите!“ — отново се усмихна Таня. Последен опит — ще звъним вкъщи. Там, разбира се, го няма, но може би секретарят ще я зарадва с нещо? И вярно, зарадва я — с бодър глас й съобщи: „Здравейте, мен засега ме няма, но точно в пет часа ще се върна.“
„Не, Макс, макар и да си солиден човек, почти баща на семейство, ама си глупчо — весело си помисли Таня. — Специално за крадците ли си записал такова съобщение?“.
Тя погледна часовника — охо, вече е почти четири. Някак незабелязано беше минал денят — първо със страданията, после с размислите… Е, какво пък — по всичко личи, че при такъв ден и вечерта трябва да бъде съответната. Нека тя мине в обяснения. С Макс. За това, че любовта им си има продължение… Доста хубав сюрприз за вечерния чай.
Таня излезе от къщи, изтича надолу по стълбите и се качи в пеженцето. Към обгорелия скелет на тойотата се стараеше да не поглежда…
Валерий Петрович
В същото това време
Ходасевич винаги носеше в себе си ключовете от Таниния апартамент. Едно време тя със смях му ги връчи: „За да има къде да заведеш някое гадже.“ — „Че аз и у нас мога да си доведа гадже — усмихна се тогава пастрокът й, — само че не искам.“ — „Е, вземи ги, де, вземи ги — настоя тогава Танюша, — че току-виж съм изгубила моите.“
Сега ключовете се оказаха много потребни.
Таня я нямаше вкъщи. Из стаята бяха разхвърляни книги и дискове. В кухнята стоеше недопита чаша с кафе. Върху креслото — преметнат сутиен.
Валерий Петрович прибра сутиена в гардероба и пусна лейтенанта да влезе.
— Ето ти още един фронт за работа — прошепна му той в коридора.
… Нещо подобно Ходасевич очакваше, обаче резултатите от огледа на Таниното жилище дори надминаха всичките му опасения. В едностайния апартамент се оказаха инсталирани не две, като при него, а цели четири видеокамери за скрито наблюдение. Едната беше в кухнята, две — в стаята и още една в банята тоалетна.
Всички камери (както доложи лейтенантът, щом излязоха на улицата) бяха същият вид като при Валерий Петрович. Бяха монтирани почти по същото време, както и неговите и също в момента не работеха. Но всяка от тях, съдейки по блока за захранване, се включваше за запис примерно за по два-три часа. А онази, която беше обърната към леглото на Таня, по-дълго от всички — за около пет часа.
— Миииличък! Хубаво ли ти е?
Въпрос, който е неизбежен по глупостта и предсказуемостта си.
— Това беше върхът!
„Общо взето не лъжа съвсем…“
Той я погали по косата, после ръката му се плъзна на шията й, по рамото, запълзя по-надолу… Момичето изви гръбнака си под докосванията му, отметна глава, замърка. Защо ли жените се държат като котки? И обожават да ги почесват зад ухото?
Той нежно погъделичка ухото й, прошепна: