— Ти си моето Писе, Писенце, Писанка…
— А ти си моят тигър! — благодарно отвърна тя. — Не, даже не тигър, а лъв, царят на животните!
Той се намръщи — в тъмнината, зад пуснатите пердета, тя все едно няма да види гримасите му. Ах, колко „ново“ е това — лъвът, царят на животните. За кой ли път го чува вече? За петдесети? За хиляден? Тия жени са толкова банални. Поне да измислеше нещо ново…
— Обичаш ли ме?
О, господи! Понякога му се ще специално да стане депутат от Думата, за да може да предложи закон, който под заплахата от смъртно наказание, да забрани на мацките да задават този въпрос… Особено в леглото, след секс, когато мъжът е умиротворен и отпуснат…
— Разбира се, че те обичам, мила моя — цунк-цунк, — слабичка моя — цунк-цунк, — пухче мое!
— Повече от оная мръсница ли?
Това също е неизбежно. Много обичат жените да им се оправдават, да ги уверяват в тяхната изключителност и неповторимост и нищо не можеш да направиш с това!
— Миличка, ама колко може да повтарям едно и също! Нали ти обясних вече!
„Сега, според законите на жанра, ще започне да говори за онази, другата!“
— Сигурно се чука добре… Има си хас, с нейния опит! Та тя здраво място няма!
— Котенце! Моля те, не ме мъчи!
— Отгоре на това лъже, че циците й са истински! Сякаш не се вижда, че е пълна със силикон!
Тук вече трябва твърдост в гласа!
— Миличка, защо се палиш така? Нали знаеш, че за мен най-хубавата жена си ти! И твоите гърди са най-прекрасните в света! Божествени, неповторими!
Нежно да докоснеш гърдата й, да плъзнеш пръсти по нея… Ще последва ли втори рунд? Не. Отмята ръката му. Колко е досадна! Все не може да изхвърли съперницата от главата си!
— Та, казвам, че циците й са само декорация! А пък се прави на принцеса Стефания… Сякаш не знам, че спи с Теплицин!
Е, сега вече разговорът стана безкраен! Нищо не може да се направи! С жените трябва да имаш търпение и внимателно изиграно любопитство.
— А кой е този Теплицин?
— Нашият шеф. Тя за него е като „Бърза помощ“, веднага е на линия щом й свирне! Щом му се прииска — натиска интеркома и тя търчи при него. Вратата се заключва — и започва производствено съвещание…
— Е, много момичета спят с началниците си…
Не биваше да казва това. Тя направо изкрейзи:
— Но аз нали не спя!!!
Сега трябва нежно да я забаламоса:
— На теб защо ти е?! Ти си ми не само хубава, но и умна! А с началниците си спят само глупачките.
— А аз съм умничка, нали?…
Ох, слава на Всевишния! Най-сетне!
— О, миличко, ти не само си ми умничко! Ти си рядко съчетание — и остър ум и страхотна хубост!
Той винаги се учудваше как може жените да приемат тази сентенция за чиста монета — вярват и отмаляват от удоволствие! Ето и тази се размекна, веднага взе да пуска насрещни комплименти:
— А ти си ми… ти си… гърмяща смес! Бисмарк и Иглесиас! Сократ и Том Круз! Монтен и Ръсел Кроу!
Дори му е странно, че тая тъпачка е чувала за Бисмарк и прочие Сократ и…
— Да, аз съм гърмяща смес! Аз съм лющен и страшен! Аз съм зъл! И сега ще те изям.
Той легна върху податливото й тяло, притисна устните й с твърда целувка… Тя страстно изстена и направи насрещно движение към него.
Вратата в апартамента на Макс Таня отвори със собствен ключ. Обувките му не бяха в коридора и там не светеше лампа, но Таня не се съмняваше, че Макс е вкъщи. Вече бе изучила приятеля си и му знаеше и кътните зъби — щом влезеше отвън, той веднага избърсваше обувките си и ги прибираше в шкафа. А лампата в коридора гаси, защото ярката светлина го дразни, пък и защо напразно да хаби ток?
„Макс!“ — вече понечи да викне Таня, но си замълча. Изведнъж си спомни как преди три дни ето така, без да му се обади, му се яви и направо от прага го повика, а Макс, горкият, лежеше във ваната и изскочи оттам изплашен, рошав с незагърнат халат на мокрото си тяло… После тя трябваше да бърше локвите по пода.
Тя събу обувките си, като игнорира килимчето за обувки и ги хвърли направо на паркета. Щом като Макс е побъркан на тема чистота, нека сам си чисти! Тънкото яке хвърли върху шкафа, а чантата си, напротив, закачи на закачалката. Усмихна се — Макс сигурно ще почне да мърмори, че след нея винаги царят „щети и безпорядък“. Ами нека да мърмори. Първо, претенциите му винаги са мили и без злоба и второ, тя, като бременна, има пълното право да бъде непредсказуема и капризна. И трето, защо от предвкусването на Максовото мърморене й става толкова леко на душата, че всичките й неприятности се изтриват, забравят, отплуват…