Вътре е тихо-тихо. Впрочем, това все още не значи нищо. Макс си има вкъщи свои остроумни приумици и свои понятия за комфорт. И звукоизолацията между стаите в жилището му е като в бункер. Той специално запълваше пролуките и монтираше някакви особени врати. За да може, както обясняваше той, в едната стая гостите да крещят и пеят, а той спокойно да спи в съседната стая, капнал от умора…
Таня винаги бе смятала Максовата страст към тишина за дивотия, но сега я оцени: „За едно бебе звукоизолацията даже е много добро нещо. Чудничко — аз си спя и дори не чувам как таткото успокоява ревльото!“.
Тя влезе в кухнята, както винаги — идеална чистота! Мивката блести, масата е празна и също блести, иска ти се веднага да извадиш от хладилника салам и да започнеш да го режеш направо върху чистичката мушама… Впрочем, добре де, ще го пощади. Нека Макс сам й нареже салама на дъска, а после да нареди парченцата в ослепително чиста чиния…
Но къде се е дянал? Водата в банята не шуми, лампата в тоалетната не свети… Таня влезе в хола — и там го няма. Само телевизорът си говори — също характерно нещо. Макс не може и минута без телевизия. Таня вече бе оценявала жертвата му, когато тя го е молила да изключи глупавия телевизор… Е, сега вече не само тя ще му пречи да гледа. Когато бебето реве — не можеш особено успешно да слушаш новините… И така, щом Макс го няма ни в кухнята, нито пред екрана, остава единственият вариант да е в спалнята и да си глади ризата за утре.
„За последен път, между другото — изведнъж си помисли Таня. — Сега вече ще ми се наложи аз да гладя. Ризите, без каквито и да било дискусии, са явно женска работа…“
Перспективата да се грижи за ризите на Макс не я ужаси и Таня се зарадва — значи инстинктите й, не майчинските, но поне семейните, женските започват малко по малко да се събуждат в нея… Неслучайно Полуянов вчера й говореше, че тя изглежда не просто добре, а е красива с умиротворена, зряла красота!
Пастрокът й, между другото, казваше, че гладенето на мъжки ризи е цяло изкуство, изисква се особен подход. Така че бе дошла доста навреме — тъкмо ще поиска от Макс да й преподаде урок.
Таня предпазливо отвори вратата на спалнята. Тя се отвори безшумно — в дома на добрия стопанин Макс нищо не скърцаше и не скрибуцаше… Таня вцепенена замря на прага… Дъската за гладене беше празна, ютията не бе включена и никаква риза не висеше на закачалката…
А самият Макс беше в леглото. В класическата поза „мъжът отгоре“. Жената под него Таня не успя да види.
— Макс?… — едва чуто прошепна Таня.
Това е сън, това не може да бъде!
Отговорът беше яростни въздишки, горещи стонове, морният сладникав мирис на мускус.
„Това не е той! Някой негов приятел е! От онези, които нямат терен! Макс е толкова добър, вечно услужва на някого…“
Само че защо приятелят му има същия белег на бедрото си и нима приятелите имат съвсем еднакви бенки на гърба?…
— Да, да! Захарче мое, карамелче, бонбонче!…
Той не може да говори така! Няма право! Да говори на друга същите думи, като на нея!
Още една порция сладко ръмжене — и Макс уморено се отпуска върху тялото на жената. Диша тежко, партньорката му леко стене, а Таня все така стои на вратата и отдалечено си мисли: „На ти сега! Получи ли си го, глупачке! А тя се гордееше и дори се хвалеше на приятелки, че любовникът й измисля разни думи изключително за нея. Карамелче. Бонбонче… А при него значи всички са бонбончета…“
— О, Макс, супер е! Направо летях! — възхитено мърмори жената.
А Макс й отговаря:
— На мен с тебе знаеш ли как ми беше… Като знаеш ли къде? Сякаш сме далече-далече в океана, на необитаем остров, където има само палми и слънце…
Значи, за острова и това са само думи. Стандартният комплект, който Макс повтаря на всяка. А тя, идиотката, мечтаеше, че те наистина някога ще летят за Малдивите. Ще отседнат в скъп курорт, но после ще поискат да ги закарат на необитаем остров, където наистина има само палми, слънце и океан…