Остатъците от вялост и сън моментално се изпариха. Толик веднага се напрегна, включи всичките си сетива и замря. Какво става? Изродите от съвета проверяват за плъхове? Хлапаците си водят момиче? Или, не дай Боже — хайка?
Така, вървят към него… А сега свиха. Трополят… Нататък ли ще идат? Не. Май спряха. Спряха в огромното помещение, което Толик наричаше Тръбното, защото целите стени са в тръби.
Е, щом спряха, значи не е хайка. Но какви са тогава? За тия от съвета е късно, да са хлапета — говорят прекалено тихо и не се кискат. Може би са колеги? Тогава трябва да се разбере с тях. Това мазе си е негово и други той няма да допусне! Впрочем, ако колегите са повече от двама — как ще ги изгониш?… Във всеки случай трябва да действа предпазливо и да не се издава предварително.
Със сръчно движение Толик събу обущата си, защото проклетите калеври тропаха като дървено сабо от детска приказка. Трябва да огледа кои са и какви са, а после вече ще му мисли и ще взима мерки.
Той се промъкна към гласовете. Такааа… Май неканените гости са трима… Трима мъже. Съдейки по гласовете са млади, но не са хлапета. Нещо боботят… Какво правят там? Явно не секс — прекалено спокойни са. Да не са ченгета? А не, ченгетата идваха вчера, последната стотачка му взеха, гадовете! Добре де, стига си е напрягал акъла, сега ще се приближи и ще види какви са, да ги вземат мътните!
Толик се приближаваше все повече и повече, вече успяваше да различи и отделни думи: „Готово… светлина… камера!“. Какво е това, по дяволите?!
Той се притисна плътно към Тръбното, намести се в най-удобната пролука и замря. Ама че идиотия! Май наистина снимат филм! Един от мъжете се шматка с камера, втори стои като дебил, с огромна включена лампа, всички локви и гнилоч в мазето се виждат, а третият, най-дребният, се върти и командва:
— Така, светлината — тука! Ама не клати лампата, не я клати!
„И какво пък има да снимат тука, у нас?“ — учуди се Толик. А после видя — на пода, направо в мръсната, събрала се от тръбите вода, лежи някаква женска и съдейки по всичко, абсолютно не вдява, какво става около нея. Забелила очи, ръцете — разперени, лежи — не мърда… Мъртва ли е? Не. Разшава се, изстена… А малкият в това време заповяда:
— Така, Николай. Дай ми камерата!
Мутрата с камерата го послуша.
— Е, какво стоиш? Започвай!
И тогава мутрата направи нещо страшно — приближи се до момичето и с всички сили го изрита в ребрата. Момичето се дръпна, закрещя… закрещя и дребният:
— Малко е, Николай! Още!
Николай послушно повтори.
— Мръсник! — прошепна Толик.
— Помощ… — изстена момичето.
— Сега по лицето! — хладнокръвно изкомандва кльощавият с камерата.
— С крак ли? — попита Николай.
— Както искаш — раздразнено извика операторът. — Само не се мотай, а действай!
— Не, моля ви! — заплака момичето.
Но Николай, както и операторът само се разпалваха от молбите й. Ударите се сипеха върху нея, тя вече не плачеше и не стенеше, а само тежко дишаше — тежко като онова старо куче, което живееше до близката станция на метрото…
Толик се отдръпна от цепнатината, през която гледаше — гадеше му се. Едва се сдържа да не повърне днешната бира…
А после тихичко, с малки крачки се изтегли оттам — не, с такива гадове той не би могъл да се справи сам. Дано само телефонът до входа да не е счупен. Може би, ако ченгетата дойдат бързо, ще успеят? Ще успеят да спасят това нещастно момиче?
Валерий Петрович
В същото това време
От момента, когато откри камерите в Таниния апартамент, той й звънеше почти непрекъснато. И от жилището й, и после, докато пътуваше с наета частна кола към къщи, и по-късно, вече от къщи. Но механичният глас повтаряше все едно и също: „Абонатът не отговаря или временно няма обхват. Моля, обадете се по-късно…“. За всеки случай Валерий Петрович набираше и Таниния домашен телефон. Напразно.
И той, с целия си предишен живот на разузнавач, приучен към търпение и чакане, сега не можеше да се съсредоточи върху нищо. В буквалния смисъл не си намираше място — безцелно се разхождаше и разхождаше из къщи. Крачеше, кръстосваше напред-назад и за кой ли път осъзнаваше, че безпокойството за близък човек не може да се сравни с никое друго безпокойство — нито за любимата работа, нито за приятел, нито за самия себе си.