— Защо? — тихо попита Юлия Николаевна.
— За да намерим тези негодници! И да ги накажем!
Валерий Петрович знаеше, че понякога е полезно да се крещи на Юлия Николаевна. След неговите избухвания бившата му жена обикновена ставаше способна на диалог и даже изказваше учудващо конструктивни идеи. Ето и сега…
— Дай да направим така — аз сама ще говоря с Танечка — изведнъж спокойно и здравомислещо предложи Юлия Николаевна. — Естествено, след като тя дойде на себе си и бъде готова за подобен разговор.
Полковникът не можеше да не се съгласи, че това е разумно.
— Ти ли ще поговориш? Е, добре… Но само че, Юлечка — каза той меко, — моля те, изясни всичко, което се е случило с нея. И не забравяй за детайлите.
— Ти ли ще ме учиш — изпуфка Юлия Николаевна — как да разговарям със собствената си дъщеря?!
Валерий Петрович
Събота, сутрин
Той пристигна в болницата в десет и Юлия Николаевна отново не го пусна при Таня. Беше прекарала цялата нощ в стаята й. Бог знае на какви подвизи и саможертви беше готова Юлия Николаевна, когато дъщеря й е в опасност.
— Да идем да пием кафе — с разбиране предложи Валерий Петрович. — Направо на човек не приличаш.
— Има си хас! — ядно каза бившата му жена. — Ти нали си си спал спокойно! А аз цяла нощ прекарах до леглото на болното дете!
„Боже мой — помисли си Ходасевич, — и тази свадлива жена аз съм обичал някога?!“.
Но въпреки това Юлия Николаевна не се отказа от кафето.
Те слязоха долу, в болничното кафене. Там се продаваше еспресо от автомат. Юлия Николаевна запази една масичка, а Валерий Петрович донесе две пластмасови чашки с кафе — за нея и за себе си.
— Как е Танюшка? — попита той и отпи от чашата.
Кафето се оказа учудващо добро. Юлия Николаевна също отпи и отвърна:
— Вече е по-добре. Сега спи. Температурата й спадна. Освен това, ето…
Тя извади от чантата си и тържествено хлопна на масата няколко листа, откъснати от тефтер. Листовете бяха гъсто изписани от двете страни с почерка на Юлия Николаевна — със закръгления почерк на бивша отличничка.
— Какво е това? — полковникът кимна към листовете.
— На разсъмване Танечка се събуди. И ние дълго си говорихме. Разказа ми всичко. Всичко, което й се е случило вчера. И даже повече. После, когато тя заспа, аз записах всичко.
— Благодаря ти, Юля! — с чувство каза Ходасевич.
— Само ако знаеше колко е трябвало да преживее горкото момиченце! — поклати глава Юлия Николаевна. Очите й плувнаха в сълзи. — И от милицията идваха при нея.
— И какво?
— Аз не ги пуснах. Казах, че Танечка спи.
— Ще взема това… — полковникът посегна към листовете.
— Да, вземи ги. И още — тя порови в чантата си и сложи на масата цветна снимка — вземи и това! — последната дума Юлия Николаевна произнесе с такъв тон, сякаш говореше за жаба или плъх.
От снимката гледаше млад, розовобузест усмихнат младеж.
— Кой е този?
— Бившето гадже на Таня. Той я е измамил. А тя чакаше дете от него! Искаше да скъса снимката, но после каза, че може да ти потрябва.
Валерий Петрович придърпа гъсто изписаните листове и снимката.
— Юлечка, може би ще си отидеш да поспиш? — меко предложи той. — Нали сама каза, че Таня вече е по-добре. На мен също на регистратурата ми казаха: „Състоянието е средно тежко.“
— Може пък наистина да отида — неочаквано се съгласи Юлия Николаевна и се прозя.
— Хайде. Ще ти викна такси.
И тогава тя изведнъж подскочи:
— Само ти с военната си пенсия можеш да бъдеш такъв разсипник! А аз ще пътувам като всички нормални хора — с метрото!
… Когато Юлия Николаевна си отиде, Валерий Петрович не можа да спре въздишката си на облекчение. Да общуваш с нея все пак беше доста тежко.
Ходасевич взе листовете, изписани от ръката на бившата му жена. Бегло ги прегледа. Погледът му отдели най-важното:
„Наркоманът Виктор Воронцов, живее в Капотня. Лежи в същата тази болница(Ш)… Братята му Андрей и Николай Воронцови… Пребиха… Шантажираха… Наташка Соколова и Максим Мезенцев. Таня ги е сварила заедно в леглото в жилището на Максим…“
Валерий Петрович стана от масичката, напусна кафенето и излезе в болничния парк. Към болницата бързаха сутрешните посетители. Притичаха групичка момичета студентки. Трима болни с патерици пушеха, присвивайки очи от юнското слънце. Врабчетата чуруликаха като обезумели.