— О, да — отвърна жената.
— Опитвам се да се свържа с Оле, Оле Ролвааг.
— Оле ли? — изненада се норвежката. — Съжалявам, не е възможно.
— Може ли да му оставя съобщение?
— Съжалявам, не е възможно.
— Но…
Тя го прекъсна.
— Искам да кажа, той… умря? — Думите й прозвучаха като въпрос. — Той… на единайсети август… беше убит.
— Разбирам — отвърна Барзан. Разнесе се пращене, после двамата заговориха едновременно.
— Аз…
— Той…
— Моля?
— Беше злополука — продължи жената. — Оле си тръгна от работа с колело и една кола… как се казва… го блъснала. Шофьорът избягал. Оле загинал на място. Така и не откриха колата.
Барзан се прокашля.
— Господин Ролвааг…
— Доктор Ролвааг, да?
— Той работеше с един мой приятел, Кристиан Терио.
— О, да!
— Анализ на артефакт. Възможно ли е да получа копие от доклада?
— Всичко влиза в базата данни — с напевен скандинавски глас отвърна жената. — Всички доклади се предлагат срещу съответната такса.
Барзан започна да диктува данните — името на Терио, приблизителната дата — но норвежката го прекъсна.
— Докладите се въвеждат по името на клиента в азбучен ред. Това е първият критерий. Продиктувайте ми името, моля.
Барзан го направи.
— Добрее. Я да видим.
Чуха тракане на компютърна клавиатура. Изтече около минута.
— Не — отново се обади жената. — Нищо не откривам? Но наскоро имахме проблем с компютърната система. Може би трябва да потърся в архива, който се съхранява при артефактите. Ще изчакате ли? Или пак ще се обадите?
— Не, ще изчакам — отвърна Барзан. — Ще изчакам. — Дани не знаеше защо са толкова важни тези „дървесни пръстени“, но по нетърпението и безпокойството на Барзан съдеше, че проблемът наистина е сериозен.
Накрая норвежката се върна на телефона.
— Съжалявам. Нищо не намерих — тази папка липсва! Няма го дори артефактът, макар да виждам, че е бил тук. Видях плексигласовия му контейнер. И никой не се е разписал за изнасянето му. — Гневът й ясно се долавяше. — В института „Осло“ не се случват такива неща. Има си процедури… — Тя провлече глас.
— Е… — започна Барзан.
— Утре ще разпитам някои хора — предложи тя. — Ще ми се обадите ли?
— Непременно — обезсърчено обеща кюрдът. — Благодаря ви.
— Моля. Вие сте?…
— Реми Барзан.
Жената го помоли да продиктува името си по букви и го записа.
— Добре. Ще оставя съобщение за вас.
— Благодаря ви.
— Дочуване — бодро каза тя.
Барзан затвори.
— Какъв е този доклад? Какъв артефакт? За какво говорехте? — попита Дани, макар да усещаше, че очите му се затварят.
Кюрдът се обърна към него и наклони глава. После си погледна часовника и се изправи.
— Утре ще поговорим за това. Трябва да се обадя на някои хора, а ти имаш нужда от зъболекар. И от сън.
На сутринта една срамежлива млада жена — която спокойно можеше да е гадже на Барзан — заши устната на Дани. Когато свърши, тя го изведе навън, където чакаше джип. Зад волана седеше едър хлапак с M-16 в ръка, който четеше комикс. Той видя Дани, усмихна се и хвърли комикса на задната седалка. След като пътуваха в мълчание петдесетина километра, стигнаха до малък град и спряха пред голяма сграда с огромна табела над входа. На нея бе изобразен гигантски кътник, от който излизаха лъчи. Табелата напомни на Дани за британска кръчма — „Веселия зъб“ или нещо подобно. Перспективата да отиде на зъболекар на такова място го накара да се замисли, но се оказа, че доктор Джирлик работи безболезнено и ефикасно. След час Дани имаше нов зъб и си тръгна с блистерче антибиотик. Стоматологът му беше дал да се види в джобно огледалце. Лъскавият метален зъб му се стори също толкова грозен, колкото и дупката.
Когато се върна във вилата, завари Барзан да чете вестник до дълга дървена маса на двора. Бежовите мастифи лежаха от двете му страни и хъркаха. Кюрдът посочи към стола срещу себе си и Дани седна.
— Къщата ти е много приятна.
Барзан се усмихна.
— Не е моя. — Забелязал изненадата на Дани, той прибави: — На един приятел от Анкара е. Депутат в парламента. Ако бях отседнал в някоя от къщите на семейството си, Зебек щеше да ме открие за ден-два. Така ще му трябва повече време.