— Но когато ги наричаш „градове“…
— По-скоро са като мравуняци. Скалата е туф, така че лесно се дълбае. И са древни. Археолозите смятат, че датират от деветхилядната година преди Христа — почти колкото Сфинксът.
— Големи ли са? — попита Дани. — Колкото щерната в Истанбул ли?
— О, много по-големи. Градът край Юзелюрт — Невазир — е дълъг около километър и е дълбок около седем етажа. Има собствена вентилационна система, тайни врати и складове за храна и вода. Вътре седмици наред могат да живеят хиляди хора.
— Но защо? И изобщо защо са били създадени?
— Никой не знае. Най-вероятно са били скривалища, нали разбираш, където хората са се криели от различни завоеватели. Така или иначе, след като родителите на Зебек били убити, той бил отведен там — в Невазир, под земята. Това изглеждало най-безопасното за него място и в известен смисъл наистина е било така. Но не се получило както го мислели. Хората, отведени там, били избити на другия ден.
— И?…
— И той останал сам. Бил шестгодишен. Свещта догоряла и той останал в мрака на трийсет метра под земята.
— Господи, колко време е стоял там? — попита Дани.
Барзан сви рамене.
— Няколко дни. Може би четири-пет.
— Божичко!
— Казват, че когато излязъл, бил много объркан.
— Да, естествено — саркастично отбеляза Дани.
— По време на тези периодични… репресии властите просто подлагат кюрдите на кланета. Но ако семейството има пари, може да напусне къщата си и да избяга. Да изчака, докато положението се промени. Моите родители ме заведоха в Париж, когато бях петгодишен. Роднините на Зебек го завели в Рим приблизително по същото време. Аз се върнах едва преди пет-шест години.
— Значи цялото ти семейство е заминало, така ли?
Барзан поклати глава.
— Почти. Дядо ми остана да се грижи за всичко.
— За шейх Мунир ли говориш?
Кюрдът кимна с глава.
— Не си ли изненадан, че го познавам?
— Не, разбира се. Как според теб се озова тук?
— Не знам — промълви Дани. — Смятах, че онзи тип с фланелката на Кукоч или другият, от магазина за килими…
— Да, естествено — каза Барзан. — Те те доведоха, но…
— За Мунир ли работят? — предположи Дани.
Барзан се намръщи.
— „Работят“ не е точната дума. Те по-скоро са негови… довереници. Правят каквото им каже, но също изпълняват ролята на негови представители. Понякога без негово знание.
— Значи Мунир е нещо като… кмет, така ли?
Барзан се засмя.
— Той е един от старейшините.
После му обясни, че езидите се ръководели от имам, който бил избиран от съвет от девет старейшини от различни географски области и оставал такъв до края на живота си.
— Като папата — отбеляза Дани.
— Повече или по-малко.
— Щом дядо ти е езид, значи и ти си такъв.
Барзан кимна с глава.
— Езидите са древен народ. Един от най-древните митове за потопа — който по-късно бил свързван с Ной — е известен от митологията на езидите в Кюрдистан.
Дани се намръщи.
— Значи си езид. В дявола ли вярваш?
Барзан се усмихна.
— Не съм религиозен.
— Това отстъпник ли те прави?
— Точно така.
— Ами шейх Мунир?
— Е, това е друга история. Дядо ми е от старата школа.
— Което значи…
— Че вярва в ангела паун, Мелек Тауз. Или за теб — Луцифер.
Дани запремигва.
— Наричай го култ към дявола, ако щеш, но това не е най-важното — поясни Барзан. — Езидите вярват, че Тауз е най-могъщият, най-прекрасният ангел. Любимецът на Господ.
— Също като Луцифер — посочи Дани.
— Но според езидската традиция не е имало изпадане в немилост, няма борба за човешките души. В Черното писание се разказва, че Бог сътворил Земята за шест дни и на седмия си починал. И после, на осмия ден, изгубил интерес. Вниманието му се насочило към други неща и негов представител станал Таузът. Някой ден Таузът ще слезе сред нас на Земята. И тогава светът ще принадлежи на езидите — защото ние ще сме единствените му поклонници.
Дани не разбираше каква връзка има всичко това със случилото се с него, Терио и Пател. Затова насочи разговора обратно към началната точка. Или поне се опита.
— Снощи ти каза, че Терио ти пратил някакви файлове.