— Така и не пристигнаха.
— И каза, че били свързани с някакви дървесни пръстени…
Барзан утвърдително кимна.
— Запознах се с Крис, когато правеше проучвания в Истанбул. Сприятелихме се и аз го свързах с някои хора в Диарбекир. Той беше там, когато убиха имама.
Забелязал учудването на Дани, кюрдът обясни, че имамът бил езидският духовен водач. Той бил осемдесет и седем годишен и заемал този пост отблизо петдесет години.
— Как се случи?
Барзан махна с ръка.
— Двама мъже с мотор. Единият карал, другият стрелял.
— И са избягали, така ли?
Събеседникът му кимна с глава.
— Но защо? — попита Дани. — Щом е бил осемдесет и седем годишен…
— Въпросът е „кой“. — Барзан се замисли. — Полицията хвърли вината върху Кюрдската работническа партия.
— Ами ти?
— Аз знам кой го е извършил: Зебек.
— Но щом този имам е бил на осемдесет и седем, защо…
Барзан му даде знак да прояви търпение.
— След това Крис дойде в Юзелюрт. Искаше да пише за наследяването при езидите. Каза, че такава възможност се случвала веднъж в живота. И естествено, искаше да види санджака. Трябваше да види санджака.
Тази дума очевидно не говореше нищо на Дани.
— Това е религиозна статуя — поясни Барзан. — Езидските племена са дванайсет и всяко си има собствен санджак — а някои даже два. Ние пазим нашия в Невазир, подземния град, за който ти разправях. — Едно от кучетата вдигна глава, наостри уши и завъртя муцуната си на сто и осемдесет градуса. „Бау!“ Гърлен, колеблив лай, сякаш животното се чудеше на нещо. Барзан го почеса зад ушите и продължи: — Крис беше очарован от подземните градове. Според него те били единственият пример за „колективно погребване“ в света.
— И там долу има статуя, така ли?
— Санджакът.
— Трябва да е трудно да се види. Искам да кажа, с какво си светите? С фенерче ли? Или със свещи?
Барзан се подсмихна.
— Всъщност никой не я е виждал от близо петдесет години. И аз… е, аз наруших правилата, като я показах на Крис. Но… — Той сви рамене. — Както казах, аз не съм религиозен. За мен тя е произведение на изкуството.
— Защо? Защо от петдесет години не я е виждал никой?
— Защото ако не беше скрита, щяха да я унищожат. — Забелязал почудата на Дани, кюрдът поясни: — Дори след Ататюрк обществото в тази страна продължава да е ислямско. И както сигурно знаеш, ислямът забранява да се правят изображения на всичко, което има душа. Ето защо са обезобразени фреските в древните черкви, затова мюсюлманите са замазали мозайките в „Света София“. Когато откриват икони или статуи на светци, сунитите ги унищожават — както постъпиха талибаните със статуите на Буда в Афганистан. — Английският на Барзан за пръв път му изневери. — Как наричате хората, които унищожават иконите?
— Иконоборци.
— Точно така! — възкликна домакинът. — Навсякъде в Турция се унищожават картини и стенописи. Лицата се издраскват, образите се заличават. И на животните. Още преди възтържествуването на исляма имало християнски иконоборци — някъде около осемстотната година. Векове наред били унищожавани всички произведения на изкуството, изобразяващи лице. Затова санджакът бил скрит! Даже в Невазир статуята винаги е покрита, освен когато старейшините избират нов имам. Тогава я изваждат, за да наблюдава избора — и може би да му повлияе.
— Да му повлияе ли?
Барзан сви рамене.
— Като даде някакъв знак. За мен това са само безсмислени ритуали. Санджакът е статуя и нищо повече. За дядо ми обаче тя е свещена.
„Интересно“ — помисли си Дани, ала не разбираше как всичко това може да му спаси живота. Тъкмо се канеше да напомни на Барзан за дървесните пръстени, когато кучетата скочиха, бясно залаяха и се хвърлиха покрай къщата. В този момент мобилният телефон на кюрда зазвъня и той го отвори. След няколко секунди се изправи и каза:
— Веднага идвам.
— Проблем ли има? — попита Дани.
Барзан поклати глава.
— Войници от контролния пост на пътя. Обаждат ми се през няколко дни.
Домакинът отиде при войниците, а Дани се опита да осмисли наученото. Нищо не се връзваше. Ако Барзан беше прав, Зебек бе убил духовния водач на езидите. Но защо? И какво значение имаше някаква религиозна статуя в подземния град?
Когато след няколко минути Барзан се върна, безшумно следван от кучетата, Дани му напомни за дървесните пръстени.