— Ти каза, че всичко било свързано с тях.
— Така е — потвърди кюрдът. — Но трябва да ти обясня за санджака, иначе нищо няма да разбереш. Крис искаше да го види. Всъщност искаше да го снима и аз се съгласих да му помогна. — Той замълча за миг. — Искаш ли да видиш снимката?
— Естествено.
Барзан се изправи и влезе в къщата. След малко се върна с фотография в ръка и лека усмивка.
— Интересно ми е да знам какво мислиш — каза той и му подаде снимката.
Беше направена със светкавица. Остра бяла светлина изпълваше нещо като пещера във варовикова скала с цвят на мед. В центъра имаше олтар с красиво издялан дървен бюст — на Зереван Зебек.
Дани зяпна. Беше зловещо. Приликата бе абсолютна.
— Майтапиш се.
— Крис реагира по същия начин.
Дани не можеше да повярва. Очите с тежки клепачи и високите скули, раздвоената брадичка и описващата остър ъгъл на челото коса. Това не бе случайно. Санджакът изобразяваше Зебек.
— Откъде Терио е знаел кой е това?
— Не знаеше. Знаеше само, че е видял същото лице в Диарбекир. Мъж, слизащ от бентли.
— И си е спомнил?!
Барзан кимна.
— Толкова далеч от Анкара няма много бентлита. И е естествено да обърнеш внимание на човека, който слиза от такава кола.
Дани си спомни обеда с Инзаги и шегата на монаха: „По-логично е дяволът да има ролс…“. Спомни си и срещата с „Белцер“ в „Адмиралс Клъб“. „Пишеше, че има връзка с мафията… Че бил въплъщение на дявола.“ Този израз направи малко салто в главата му.
— И какво би трябвало да си мислим? — попита Дани. — Че Зебек е Таузът ли?
Преди Барзан да успее да отговори, мобилният му телефон повторно зазвъня и той нетърпеливо въздъхна. След кратък разговор на непонятен за Дани език затвори и се изправи.
— Ще трябва да довършим по-късно. Чака ме кола.
— Кола ли?
— Трябва да се видя с дядо си.
— С Мунир? Но кога ще се върнеш?
— След ден. Може би два. Утре сутрин старецът заминава за Диарбекир и после за Цюрих. Преди това трябва да поговоря с него.
— Ами ако те видят?
— Няма.
— Ами ако дойдат войниците? — попита Дани. — Какво да правя?
— Лайла ще се оправи с тях. Момичето, което ти заши устната. Просто не се мотай навън и всичко ще е наред.
Дани прекара вечерта в библиотеката, потопил крака в английска сол, а мозъка си — в перкоцет. Намери ножче и макара с медна тел на бюрото и преди вечеря направи маска на Зереван Зебек. Накрая остана доволен от получения образ, смачка го на топка и го хвърли в кошчето за боклук.
Можеше да направи и други интересни неща. Например нещо за Барзан — от благодарност, че не го е убил.
Собственикът на вилата имаше разнородни вкусове и притежаваше огромна колекция дискове с джаз, както и цяла стена с книги за изобразително изкуство, които Дани никога не беше виждал. Прелистваше някакъв каталог и слушаше музика, когато един прислужник му донесе вечерята на пиринчен поднос. Мезета, ориз и зеленчукови шишчета. И бутилка студено бяло вино.
Беше идеално. Липсваше му само Кейли. Ала устоя на изкушението да й се обади — сигурно щеше да затвори, а и не знаеше какво да й каже.
На сутринта ходилата му почти бяха възвърнали нормалния си размер — четиридесет и три и половина вместо четиридесет и шест. След като закуси на двора той взе ножчето от библиотеката и започна да си играе с него, седнал под една кайсия. Изтече час, после още един. Жената, която му бе зашила устната, се появи, видя малките предмети, които беше направил, весело се изкиска и плесна с ръце.
— За шиш, струва ми се, да?
Дани кимна с глава.
— За шиш — потвърди той. „Какво ли е «шиш», по дяволите?“
— Това? — попита момичето и повдигна най-голямата фигура, която беше направил, към слънцето. — Сар?
Не знаеше какво да й отговори, но после разбра. Беше направил шах — или поне донякъде.
— Точно така! — възкликна Дани. — Това е царят — а това е топът. Ето го и офицерът.
— Хубаво! — похвали го тя. — Може би… да, струва ми се… той е художник!
— Благодаря — отвърна американецът. Това бе един от най-приятните комплименти, които бе получил напоследък. Ръцете му вече се бяха уморили и пръстите го боляха. Той остави ножчето, влезе в библиотеката и седна на бюрото пред компютъра. Докато машината се зареждаше, Дани наблюдаваше мониторите на стената. Единият показваше входа, където като два сфинкса дремеха кучетата. Образът на друг се променяше през няколко секунди — от дневната към кухнята и коридора. На трети се виждаше районът пред портата, а на четвърти — стаята, в която го бяха пребили. „Дали Барзан е гледал изтезанията от начало до край?“ — зачуди се той.