Реши да си провери имейла, но когато започна да въвежда името си, се отказа. Като знаеше с какви възможности разполага Зебек, нямаше да се изненада, ако милиардерът успееше с подкупи да проникне в сървърите на AOL и Yahoo. А Дани знаеше, че съобщенията могат да се проследят до компютъра, от който са пратени — не само до интернет провайдера, но до самия компютър.
Затова отиде да разгледа книгите. Намери английско издание на „Белият замък“ на Орхан Памук, изтегна се на дивана до прозореца и започна да чете.
Събуди го Лайла.
— Сега ядене — каза му тя. — Вечер е, разбира? — Момичето усмихнато включи лампата зад дивана и посочи към подноса до компютъра. — Хубав — обеща Лайла и свенливо му махна с ръка на излизане от стаята.
Дани спусна крака от дивана и погледна таблата: вдигаща пара паница леща, чиния с лозови сърми, питка, бутилка студена бира. Всичко беше великолепно и той се нахвърли на храната, докато гледаше футболен мач по телевизията. Галатасарай срещу Фенербахче. Приятна вечер. Усещаше, че тялото му се възстановява.
Барзан се върна късно на другата вечер и нямаха време да разговарят. Но на сутринта го събуди в седем и двамата изпиха кафето си в библиотеката. Тъкмо бяха седнали, когато вниманието им привлече силно издумкване по прозорците. Те скочиха на крака и се обърнаха към тучната зеленина в атриума. Кюрдът се приближи до стъклото и погледна надолу.
— Птица — каза той. — Виждат отражението на дърветата в стъклото и се блъскат в него. — Барзан поклати глава. — Всеки месец умирали по няколко, така ми каза икономът. Атриумът не е толкова резерват, както го е замислил архитектът, колкото смъртоносен капан.
Дани също надникна през прозореца и видя птицата на земята до един цъфтящ храст.
— Може би е само замаяна.
Той суеверно почука три пъти по главата си, нещо като магия, която беше научил от леля си Марта. Мъртвите птици носеха нещастие.
Барзан разбърка захарта в кафето си.
— Опитах се да убедя Мунир да отложи срещата, но той отказа. — Кюрдът поклати глава.
— Каква среща?
— На старейшините. И Зебек. Имат среща в Цюрих. След седмица. В „Бор о лак“.
— Със Зебек ли? Но той е побъркан! — възкликна Дани.
Барзан сви рамене.
— Не успях да разубедя дядо си.
— И защо се срещат?
Барзан поклати глава.
— Ами всъщност дядо има… как да се изразя… Швейцарска любовница?
— Какво?
— Там има едно заведение за компаньонки — поясни Барзан. — И той ходи всяка година.
— Проститутки ли имаш предвид?
Барзан кимна.
— Но той трябва да е осемдесетгодишен! — ахна Дани.
— По-точно седемдесет и пет, но не само Хайди го привлича в Цюрих. Това е колкото удоволствие, толкова и работа. Всички улеми са там. Всяка година по едно и също време и на едно и също място се събират на шура. Само че тази година е особено важно.
Дани не разбираше за какво говори Барзан — улеми, шури? — и не можеше да го скрие, затова журналистът му обясни.
— Улеми са старейшините. Събранието им се нарича „шура“. Нещо като междуплеменен съвет, но в този случай е среща на директорския борд на „Тауз Холдингс“.
Дани разтърси глава.
— Нещо ми убягва — каза той.
— Спомняш ли си какво ти разказах за санджака? — попита Барзан.
Американецът кимна.
— Е, не знам кой е издялал бюста на Зебек, обаче…
— Смяташ, че е фалшификат ли? Че Зебек е подменил оригинала?
— Естествено — потвърди Барзан.
— Но защо?
— За да го изберат за следващия имам. Когато старейшините се събират, за да обсъждат избора на нов имам, ритуалът изисква да изнесат санджака. За да надзирава избора, ако щеш. Предишният имам е бил избран на четирийсет години и доживя до дълбока старост. Затова от близо петдесет години никой не е виждал санджака. Щом го покажат…
— Ясно.