Късно. Дани се изруга, когато беемвето се стрелна покрай него с пронизващи мрака фарове. Ядоса се сам на себе си. Защото нямаше никакъв избор. Не можеше да върви пеш до Анкара. Имаше нужда от превоз и трябваше да рискува.
Но пък… той бе убил войник. Макар и при самоотбрана. Не знаеше нищо за турската съдебна система — само онова, което бе гледал в „Среднощен експрес“. Не искаше да влезе в затвора — особено когато по петите му беше Зебек.
От друга страна… не можеше да е сигурен, че мъжете във вилата наистина са били войници. Това че бяха с униформи, не доказваше нищо. И изведнъж му хрумна, че нападателите може да не са знаели за неговото присъствие във вилата. Очевидно бяха търсили Барзан. Атаката е била насочена срещу него. Що се отнасяше до Дани Крей, е… само неколцина знаеха, че е бил там, и доколкото можеше да прецени, бяха верни на Барзан. Или бяха мъртви.
Колкото повече разсъждаваше върху тази възможност и колкото по-дълго вървеше, без да се появят преследвачи, толкова по-вероятна му се струваше. Във вилата беше настъпил такъв хаос, Барзан и хлапакът отвръщаха на стрелбата, навсякъде тичаха хора… Навярно никой не бе забелязал Дани. Иначе щяха да го търсят. А доколкото можеше да прецени, те не го търсеха. Естествено, беше само въпрос на време да намерят паспорта му — той определено щеше да привлече вниманието им.
Изтекоха час-два (кой знаеше?), преди да чуе друг автомобил. Той бе далече, камион, ако се съдеше по звука, и не беше достатъчно мощен за този хълмист терен. Дани се изправи и се вторачи в очакване камионът да се появи. Оказа се, че свети само единият фар, и това го обнадежди, че не е военен. Той излезе на пътя, протегна длани напред и се помоли.
Камионът спря на десетина метра пред него, но шофьорът не угаси двигателя. От радиото виеше турска музика. Дани стоеше под лъча на фара и сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. До ноздрите му достигна сладко ухание… пъпеш. Откритата каросерия на камиона беше натоварена с пъпеши. Мъжът, който слезе от кабината, беше тридесетинагодишен. Носеше дънки, тениска и бейзболна шапка, обърната с козирката назад. Изпод нея се подаваше гъста тъмна коса. Той остана на разстояние и извика нещо на турски.
— Малко помощ? — с тъжна усмивка отвърна Дани. — Имам голям проблем!
Мъжът го измери от глава до пети, намръщи се и завъртя шапката си напред.
— Какво има, по дяволите?
— В беда съм — отвърна Дани, като се опитваше да произнесе думите с умолителен глас. — Имам нужда… — И тогава осъзна, че мъжът говори на английски. Това го смая. Той се олюля на болните си ходила и го зяпна.
— Как се озова тук, приятел? Къде ти е колата? Катастрофирал ли си?
— Ти знаеш английски! — удивено каза Дани.
— Да. И немски. Какво ти се е случило?
Дани се засмя и се приближи до камиона.
— Велико нещо е ирландският късмет!
— Не знаеш ли, че е опасно? И как изобщо се озова тук? — Мъжът се заоглежда наоколо за кола или мотоциклет.
— Аз… — В далечината се появиха автомобилни фарове, които идваха от посоката на вилата. — Може ли да се кача?
Той затаи дъх, докато стана ясно, че автомобилът завива в другата посока. Поне зад тях нямаше светлини. Когато Дани свърши абсурдния си разказ за това как се е озовал насред пустошта с кръв по сандалите и без документи, небето започваше да изсветлява. Беше прочел тази история в един пътеводител: младеж среща във влака някакви добродушни непознати. Сприятеляват се и отиват да пият бира във вагон-ресторанта. След два дни той се свестява край пътя. Без портфейл, без паспорт, без багаж, без надежда.
Шофьорът Салим сериозно кимна с глава.
— Много пъти съм чувал тази история — каза той. — „Турският нокаут“. Но обикновено го правят с жени и ги изнасилват. — Турчинът погледна Дани. — Нали не са те изнасилили?
— Не — отвърна американецът. — Преебаха ме, обаче не ме изнасилиха.
Салим се засмя.
— Понякога използват газ. Адски кофти. Имаш късмет, че си жив.
Дани кимна. Не му харесваше, че лъже човека, но какво можеше да му каже? Че преди малко е убил войник сред масова престрелка?