— Напоследък този район не е много подходящ за чужденци — каза шофьорът. — До миналата година даже беше забранен за туристи. И сега никой не идва насам. Много е опасно. Изобщо тази част на Турция не е препоръчителна. — Той укоризнено погледна Дани.
— На мен ли го казваш?
Салим се озадачи.
— Да, на теб.
Дани се усмихна.
— Такава е приказката. На мен ли го казваш.
Озадачението на турчина се преля в смръщване.
— Един човек висял от скала — поясни Дани. — Едва се държал с пръсти, нали разбираш? Минава друг човек. „На опасно място си“ — казва му той. И първият, оня, дето виси от скалата, отвръща…
— … „На мен ли го казваш?“ — Лицето на Салим се отпусна в широка усмивка. Той се засмя и повтори израза, като че ли бе езиково съкровище, доволно кимайки с глава. После отново стана сериозен. — Значи са ти взели паспорта? А парите?
— Всичко.
— Кофти.
Дани утвърдително кимна.
— Предполагам, че в посолството ще ми помогнат. То е в Анкара, нали?
— Да, точно така.
— А тези пъпеши в Анкара ли отиват?
Салим се засмя.
— Не. Тези пъпеши отиват в Догубеязит. — Забелязал изражението на американеца, той поясни: — В равнината в подножието на Арарат. Близо до границата с Иран.
— С Иран ли?
— Да, естествено. Там живея — това е родният ми град. Но ще се опитам да ти намеря някой, който да те закара в Анкара.
Дани грейна.
— Мислиш ли, че ще можеш?
Салим сви рамене.
— Сигурно.
— Аз… — Дани не знаеше какво да каже, как да изрази признателността си. Помисли си дали да му обещае пари, но усещаше, че Салим ще се обиди. — Вечно ще ти бъда благодарен.
— Някой ден ще дойде мой ред да имам нужда от помощ.
Продължиха по пътя, обгърнати в шум и ухание на зрели пъпеши. Дани с усилие държеше очите си отворени, докато Салим му разказваше собствената си тъжна история. Някога бил екскурзовод, водел алпинисти на Арарат, но бизнесът замрял поради „проблемите“ — въстанието на ПКК — които прогонили туристите и алпинистите от Източна Турция. Неотдавна изгубил доста пари по време на валутната криза и компанията му за мобилни телефони фалирала. Бил женен, имал две деца и сега карал камиони във фирмата на тъста си, докато чакал стабилизирането на икономиката.
— Лоша работа — рече Дани.
Салим сви рамене и се усмихна.
— На мен ли го казваш. — Той се засмя и намести шапката си. — Някой ден сигурно ще стане по-добре. Тогава ще видим какви са възможностите.
Развидели се и с утрото се появи поразителната гледка на Арарат, идеално конична снежна планина, която приличаше на японските щампи на Фуджи. Но беше огромна. Най-голямата планина, която Дани бе виждал. Не можеше да повярва на очите си. Салим поясни, че била висока над пет хиляди метра, ала изглеждаше още по-висока, тъй като нямаше предпланини — издигаше се направо от равнината.
Минаха през два военни контролни поста, преди да стигнат в Догубеязит. И в двата случая Салим го накара да се престори на заспал. Дани напрегнато се вслушваше в непонятните разговори между шофьора и войниците, ала никой не го заговори.
На сутринта Салим умело вкара камиона в един склад и го остави на група работници, които бързо разтовариха пъпешите в огромни кошове. Турчинът влезе в тесен офис, където подписа някакви документи. После двамата повървяха няколко преки и изчакаха на един ъгъл, докато пристигне долмусът.
Салим живееше в апартамент с една спалня в малък панелен блок в покрайнините на града. Апартаментът бе на последния етаж и прозорците бяха покрити с тежки завеси заради жегата — макар да беше едва седем часа сутринта, температурата бе двадесет и седем градуса и бързо се повишаваше. Срамежливата красива жена на Салим посрещна мъжа си, поклони се на Дани и им направи ябълков чай. Дани го изпи, докато съпрузите разговаряха. Оказа се, че обсъждат окървавения му крачол.
— Аяла казва, че трябва да се погрижиш за раната си — осведоми го турчинът. — И е права.
Аяла донесе ножици, леген с вода и бяла хавлиена кърпа.
Всъщност не беше толкова зле — чист разрез, дълъг около осем сантиметра. Аяла отиде в банята и се върна с шишенце кислородна вода.
— Няма нужда… — понечи да възрази Дани.