— Готово — съобщи той и скочи от стола си. После заведе Дани в кафене на съседната улица, като по пътя му обясни: — Хакан Гюлтепе още тази вечер заминава на запад! Кара фъстъци. Ще помоля шефа му да те закара.
Щом влязоха, Салим направо се запъти към една от масите в дъното и проведе кратък разговор със скептично настроен мъж, който сякаш отхвърляше всеки негов аргумент. Ала накрая въпросът бе уреден с усмивки и ръкостискане.
— Ще те вземе, обаче трябва да побързаме — съобщи Салим.
Почти тичешком се запътиха към пазара, където турчинът бе закарал пъпешите, и Дани беше представен на Хакан Гюлтепе, едър мъж на тридесетина години с гъсти черни мустаци и златни зъби. Хакан успокоително го потупа по ръката, сякаш бе кон или куче.
— Той не знае английски — осведоми го Салим. — Но ще те закара до Бингьол. Ще ти дам достатъчно пари, за да стигнеш оттам до Анкара — не, не, ще го направя. Но гледай да не се изгубиш. Хакан ще те остави на автогарата в Бингьол, откъдето ще вземеш рейс до Кайсери. Оттам ще се прехвърлиш на автобуса за Анкара. — Той написа тези упътвания на гърба на визитката си и я подаде на Дани заедно с банкнота от десет милиона лири.
Дани не знаеше какво да му каже.
— Ще ти ги върна.
Салим сви рамене.
— Не се безпокой. Това е един от стълбовете на исляма. Да помагаш на бедните… това е дълг. Но искам да запомниш, че освен лоши, в Турция се случват и добри неща.
— Салим…
— Давам ти визитката си — продължи турчинът. — Когато се прибереш, ще ми пратиш имейл, нали?
— Да. Добре. Непременно.
Сбогуваха се и Салим се отдалечи по посока на центъра на селището. Дани го проследи с поглед и отново чу увертюрата на „Вилхелм Тел“. После се качи в кабината на камиона, който изглеждаше същият като на Салим, само че беше натоварен с чували фъстъци. Хакан Гюлтепе оголи зъби в златна усмивка, двигателят се закашля и камионът потегли в нощта под звуците на сантиментална ориенталска мелодия.
19.
От анкарската автогара до посолството на САЩ на булевард „Ататюрк“ беше далече, ала нямаше избор. Бяха му останали около един милион лири от подаръка на Салим — достатъчно, за да си купи дюнер, но не и да вземе такси. Изяде го в движение, като едва не се задави с парче зелен пипер, когато точно по пладне отекна многократно усиленият вой на мюезина.
След час Дани го видя, неподвижно увиснало в смазващия зной. Знамето. „Знаметооооо!“ Сърцето му се разтуптя. Адамовата му ябълка сякаш се поду. И поне за миг се почувства у дома.
Ала не съвсем.
Винаги бе смятал, че една от главните задачи на американското посолство — на всяко американско посолство — е да помага на американци. На сънародници, които са изпаднали в беда в чужди земи.
Но не.
Служителят от консулския отдел, с когото разговаря, бе негов връстник. Но с това приликата се изчерпваше. Докато Дани носеше взети назаем памучен панталон и фланелка, дипломатът беше облечен в безупречно изгладен тъмносин костюм и бяла риза с червеникавокафява вратовръзка. На бюрото му имаше брой от принстънския „Тори“.
Което накара Дани да се подсмихне и да разкрие забележителния си зъб. Гроздето беше кисело, естествено. Знаеше, че не бива да обвинява консулския служител за това, че самият той носи чужди дрехи, има кръв по сандалите и прилича на побъркан. И все пак… принстънският „Тори“?
Отпуснат назад, дипломатът въртеше стола си и слушаше разказа му с вида на много по-възрастен човек. Изражението му издаваше смесица от скука и неприкрито презрение. Накрая въздъхна и каза:
— Сигурно сте чел пътеводителите. Или сте сърфирал в интернет. Искам да кажа, защо ви е да ходите в района на езерото Ван, за бога?
— Ами…
— Търсил сте си белята.
— Така е — съгласи се Дани. — Това е проблемът. Наистина съм в беда.
— Виждам — подсмихна се консулът и поклати глава. — Но не съм наясно какво очаквате да направя аз.
Забележката смая Дани и отначало не знаеше какво да каже.
— Мислех, че ще можете да ми помогнете — след малко поясни той. — Нали затова сте тук? Да помагате на американци?
Нова въздишка.
— Всъщност това е най-маловажното ми задължение — отбеляза дипломатът.
— Нима?