Ала не се наложи, защото след няколко минути телефонът иззвъня и когато вдигна, отсреща се разнесе задъханият глас на Мамаду. Наблизо се чуваше автомобилен рев.
— Какво си мислиш, по дяволите? — избухна Дю. — Да не си се побъркал?
— Съмнявам се — отвърна Дани. — Какви ги говориш?
— Първо лишаваш фирмата от един от най-големите й клиенти. „Фелнър“ са бесни, но това не е толкова кофти, щото клиентът сам е дошъл при теб, нали така?
— Да.
— Само че после ти се обръщаш към мен — твоя нещастен афроамерикански приятел — и искаш да ти направя досие на оня човек, което ме превръща в нещо като съучастник.
— В какво? — попита Дани.
— Ти в какво мислиш?
— Не знам. Не знам за какво говорим.
— В промишлен шпионаж! — извика Дю.
— Какво?!
— Така му викат. Започваш да работиш за оня тип, използваш всевъзможни фирмени сведения…
— О, я стига…
— Ще те попитам нещо — каза Дю.
— Добре — обзет от все по-силно безпокойство, отвърна Дани.
— Да си намирал нечий компютър? В Италия?
— Да.
— И си се представил за ченге, нали?
— Ами…
— Господи, човече! Ще отидеш в пандиза!
— Дю…
— Това не са глупости — тоя Зебек е наел фирмата да те открие!
— Успокой се — рече Дани. — Не е така, както изглежда.
— Казвам ти: ти си най-важната ни задача! В момента разговарям по телефона с най-издирвания от нас човек!
Хмннн… Дани дълбоко си пое дъх. Надяваше се, че Мамаду ще използва възможността да направи същото.
— Кой се занимава със случая?
— Писарчик.
Уф! Допреди година Писарчик бе оглавявал оперативния сектор на ЦРУ.
— Ако бях на твое място, нямаше да се появявам на обществени места — каза Дю. — Всъщност ако бях на твое място, щях да помисля за… Йокохама. Или за нещо като Беринговия пролив.
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че апартаментът ти е под денонощно наблюдение. — Той изчака, за да го остави да смели тази информация. — Знаеш ли колко струва това? Три двучленни екипа по двайсет и четири часа седем дни в седмицата?
Дани изпъшка.
— Къде другаде?
— Навсякъде! Писарчик си е закачил карта със знаменца на стената: галерията, твоето студио, къщата на вашите, офиса на Кейли…
— Къщата на нашите ли?
— Казах ти — навсякъде. Даже е наел един местен да държи под око вилата на родителите ти в Мейн. Затова забрави за там. Обаче само апартаментът в Адамс-Морган е под денонощно наблюдение. Навсякъде другаде минават патрули.
На Дани му хрумна нещо.
— Тогава откъде знаеш къде съм?
— Много сложно! Имам проследяващо устройство.
Дани въздъхна. Чуваше трафика от отсрещния край.
— Длъжник съм ти — накрая каза той.
— Има още нещо!
— За какво? — попита Дани.
— За фирмата на Зебек.
— Система…
— Не тази — прекъсна го Дю. — Онази на крайбрежието, ВСС.
— И?
— Занимава се с нанотехнология.
— И какво е това? — попита Дани.
— Следващата дума на техниката. Чаткаш ли?
— Не.
— Това е нещо, което… ще промени всичко.
— Нима?
— Аха.
— И как ще стане това?
— Не знам. Въпросът е, че става дума за нещо малко. Съвсем малко. За създаване на разни неща — като в природата. Само че са роботи — големи колкото молекули. Точно тези роботи са като… протеини. И с това се занимава тоя Зебек. Формално ВСС е клон на италианската компания, но повярвай ми, в случая опашката върти кучето, ако се сещаш какво имам предвид.
Дани тъкмо се канеше да отговори утвърдително, когато звънецът на входната врата избухна в главата му като бомба — и сърцето му се разтуптя.
— Някой е на вратата — прошепна той.
— Ами не отваряй.
Дани се озърна. Никой не можеше да го види там. И в къщата не светеше. Беше сутрин и кухнята бе най-светлото помещение.
Притиснал слушалката към ухото си, той отиде в трапезарията, където затворените с капаци прозорци гледаха към улицата. Надникна през летвите на капаците и видя, че пред входа стоят двама мъже в костюми. На вратата отново се позвъни.