— Не, не…
— Само ми кажете какво мога да направя.
Дави се замисли.
— Можете да ми покажете компютъра му.
Ънгър наклони глава, сякаш казваше: „И да, и не“. После се изправи и му даде знак да го последва. Двамата влязоха в бокса до трапезарията, където имаше дъбово бюро с плоскоекранен монитор на „Силикон Графикс“. Домакинът седна на марковия въртящ се стол, бръкна под бюрото и включи компютъра.
— Това ли е? — попита Дани. Приличаше на „Дел“, а той беше очаквал нещо по-шикозно — макар че нямаше представа какво точно.
— Този е моят — отвърна Ънгър. — Джей използваше лаптоп и друг компютър в службата. И палмтоп.
— Къде са те?
— Взе ги полицията. — Ънгър се отпусна назад.
Появи се логото на Майкрософт, придружено от фанфари. Десктопът представляваше снимка на Ънгър с друг човек, надвесени над перилата на кораб. Вторият мъж беше нисък, тъмнокож и красив.
— Това Джей ли е? — попита Дани.
Ънгър кимна.
— Ами имейлът му? Можете ли да го отворите?
— Съмнявам се — отвърна Ънгър. — Аз използвам Yahoo, а Джей имаше имейл в службата.
— Знаете ли паролата?
Ънгър се подсмихна.
— Тя не беше дума, а комбинация от букви, числа и бог знае още какво! Мисля, че бяха десетина, пък и от охраната ги караха всеки месец да си сменят паролите, затова… не.
Дани се замисли за миг.
— Ами ВСС? — попита той. — Смятате ли, че ще можете да ме вкарате?
— Да ви „вкарам“ ли?
— Да. За да поговоря с някой вътрешен. Да разбера какво става. Какво правят…
Ънгър обърна длани нагоре и поклати глава.
— Невъзможно — отвърна той. — Искам да кажа, мога да ви закарам там, но ще стигнете само до рецепцията. Това е истинска крепост.
— Аха.
— Мога обаче да ви кажа какво правят. Лекуват рак.
Беше ред на Дани да се усъмни.
— Нима?
„Странно, Зебек не изглежда такъв човек…“ — помисли си той.
— Да, точно така. Първо се занимават с рака на гърдата и после ще продължат с други видове тумори. — Ънгър разпери ръце. — Мащабно начинание.
— Рак на гърдата — повтори Дани.
— Тъкмо затова Джейсън напусна „Протеин Дайнамикс“. Така имаше възможност да направи нещо значимо. Това не беше просто… измишльотина! Не беше само теория. Майката на Джей почина от рак на гърдата и това отчасти беше причината. И разбира се, това означаваше много пари. Накрая. Но не беше най-важното. Занимаваха се с важна научна работа. Строяха противотуморни бомби, някакви наногранати, които проникват в раковите клетки — единствено в тях — и ги унищожават. И естествено, технологията щеше да бъде приспособена за други видове рак.
Дани се намръщи. Колкото повече научаваше, толкова по-малко знаеше.
— По-рано казахте, че Джейсън се безпокоял за нещо. Нещо в работата.
Ънгър кимна с глава.
— За сивата слуз.
Дани запремигва.
— Какво?
— Джей дълго време смяташе, че цялата история със сивата слуз е измислица. Обаче напоследък… се безпокоеше за това.
— За какво говорите?
Ънгър се изненада.
— За проблема със сивата слуз!
— Какво означава това?
— Не знаете ли?
Дани поклати глава.
Ънгър въздъхна. Замисли се за миг.
— Ами, това е… краят на света. Меко казано.
21.
Дани дълго мълча.
— Господин Ънгър… — накрая започна той.
Бързо изцъкване с език.
— Глен, моля. Баща ми е господин Ънгър.
— Добре, Глен. Значи… За какво става дума? Искам да кажа, краят на света, това е… доста сериозно, нали?
Ънгър се засмя.
— Ами да…
— Искам да кажа, каква е цялата тая работа? — попита Дани. — Да не съм се озовал в огледалния свят?
Ънгър поклати глава.
— Какво знаете за нанотехнологията?
Дани се замисли за миг и въздъхна.
— Знам какво представлява.
— Но не сте чували за сивата слуз, така ли?
Дани поклати глава.
Ънгър отвори уста, сякаш се канеше да му обясни, после я затвори. Стисна устни.
— Мисля, че трябва да поговорите с Хари. Аз съм архитект, а не учен.
— Да, но…
Ънгър скочи на крака и го прекъсна.