— Няма проблем. Особено ако го черпя една вечеря. — Той наклони глава, замисли се и одобри идеята. — Но ако му се обадя и реши, че сме го обмислили, може да се ядоса.
— За кого говорите?
— За Хари Манцигър. Той е инженер по протеините във ВСС. Блестящ учен. Мисля, че е най-добре просто да се отбием…
Ънгър го помоли да премести колата си, отвори вратата на гаража и Дани видя кобалтовосин „Тибърд“ от модела с малкия кръгъл прозорец. Глен я изкара навън, после се отказа и я върна в гаража.
— Ако ще ходим на вечеря, Хари няма да се побере. Може би е по-добре да идем с твоята кола.
Заръмя дъждец. Улиците бяха хлъзгави, движението — натоварено. Дани шофираше, Ънгър го упътваше. „Не знам къде отивам — и в буквалния, и в преносния смисъл“ — помисли си Дани.
Скоро спряха пред къщичка в същия стил като тази на Ънгър. Но приликата свършваше дотам. Вместо грижливо оформения преден двор, къщата на Манцигър беше обрасла в бурени. Отвореният гараж бе пълен с кашони, играчки, инструменти, велосипеди, гребла, ски, кутии боя и стари компютри, монитори и телевизори. Вратата им отвори дебел тийнейджър в черни дрехи. Мъртвешки бледата му кожа бе осеяна с младежки пъпки.
— Хари вкъщи ли е?
— Татко! Имаш гости!
— Кой е? — извика някой.
— От данъчната служба — отвърна хлапакът.
— Джордан!
Момчето ги покани да влязат. Поостарял пудел, едно от очите на който беше млечнобяло от перде, залая като побеснял.
— Веднага идвам! — разнесе се вик от мазето.
Хлапето се обърна към пудела.
— Туринг! — изръмжа Джордан. — Веднага млъкни! — Кучето обидено се отдалечи. Момчето свали връзка ключове от кукичката до вратата. — Бихте ли казали на татко, че съм взел колата?
Ънгър избели очи.
В къщата цареше хаос, меко казано. Двамата стояха на кървавочервена черга, покрита с кучешки косми и трохи. Пред оръфан зелен диван имаше масичка, отрупана с вестници и списания. Навсякъде бяха пръснати зарязани вещи и дрехи. Празни кутии от сода. Нечий анцуг. Две бутилки бира и пластмасови чинии. Като се изключеха тъмночервените петна от боровинков сос, чиниите приличаха на излизани.
— Хари сигурно отначало ще е малко нервен — предупреди Ънгър. — Той си е нервак.
От мазето се разнесоха стъпки и през вратата на кухнята влезе Хари Манцигър. Носеше розов кош с пране. И беше огромен. Над метър и осемдесет, около сто и четиридесет килограма. Носеше работен панталон и толкова тясна риза, че отдолу се очертаваха гънките тлъстина. На лявото му ухо блестеше диамантена обица.
— Глен! — На пълното му лице незабавно се изписа тревожно изражение. — Какво има? — Манцигър погледна Дани, после се извърна. Отстрани на шията му имаше татуировка на тиквен фенер.
— Това е Дан Крей — каза Ънгър. — Надявам се, че ще можеш да му обясниш някои неща. Може ли да седнем за малко?
И без да дочака отговор, влезе в дневната, разбута някакви дрехи и се настани на страничната облегалка на един фотьойл, който приличаше на животно в процес на смяна на козината. Дани го последва, макар че бяха нужни сериозни разкопки, за да си осигури повърхност за сядане. Манцигър кисело се приближи.
— Какво да обясня?
— Ами… например проблема със сивата слуз и за какво се безпокоеше Джей във ВСС.
Дебелакът притисна коша с пране към гърдите си, сякаш се опитваше да се защити.
— И защо да го правя?
— Защото беше приятел на Джей. И защото според Дан това убийство има нещо общо с ВСС.
Сините очи на Манцигър заскачаха из стаята, като че ли търсеше път за бягство.
— Полицията има друга теория — отвърна той.
Раздразнението на Ънгър избухна с тихо изсумтяване.
— Полицията ли? Моля те!
Забил поглед в пода, дебелакът запристъпва от крак на крак.
— Не знам — каза той.
— Хари! Направи го заради Джейсън. Не става въпрос за фирмена информация. Просто разкажи на Дан за сивата слуз — и може би ще приключим с това.
— Предполагам, че бих могъл — започна Манцигър, после поклати глава. — Не знам.
— Е, докато ти се чудиш, аз ще изпадна в шок. Сериозно! Ще получа хипогликемия!
— Мога да ти дам кифличка — предложи Хари.
— Защо просто не излезем навън? Може да поговорим на вечеря — аз черпя.
Идеята за безплатна храна изглежда помогна на Манцигър да вземе решение. Той остави коша с прането на масичката и отиде да се „освежи“. След минута се върна с вчесана коса и дъх на „Олд Спайс“.