Ънгър потопи едно парче калмар в соса маринара, сдъвка го и го обяви за „изненадващо вкусно“.
— Наистина ли? — попита Манцигър и атакува чинията си.
Дани прокара пръсти през косата си, въздъхна и зачака инженера да приключи. Накрая Хари избърса устни със салфетката си.
— Нали разбираш какви са принципите на нанотехнологията — заяви той.
Дани сви рамене.
— Горе-долу.
— Добре. По същество всичко е свързано с асемблерите… — Цялата недодяланост на Манцигър изчезваше, когато говореше за своята област. Такива хора ставаха добри учители. — Протеинови роботи, които строят молекули според определени изисквания. Ти посочваш, те го правят. Можеш да строиш къщи от диаманти, ако щеш. Но всяка работа е различна. Всяка задача изисква програма и специализирани асемблери. Адски много! За да направиш каквото и да било, ти трябват милиарди асемблери! — Той млъкна и изяде още няколко хапки калмари.
— Чел съм за това — отбеляза Дани.
— Потрай малко. Най-трудно е да построиш първия асемблер. Във ВСС от шест години работим върху асемблер, който е проектиран да строи наноустройства за борба с рака на гърдата. И никой не е в състояние да произведе достатъчно асемблери, за да построи каквото и да е! Това ще отнеме цяла вечност и ще струва невъобразимо много! Затова трябва да се самовъзпроизвеждат.
— С други думи, ти създаваш първия и го програмираш да се самокопира — обади се Ънгър.
— Точно така. И тъкмо това безпокои хората. Въпреки че, като се замислиш… какво страшно има? — Той завъртя палец към себе си. — Аз се самовъзпроизвеждам, вие също, поне в съчетание с още някого. — Манцигър посочи пюрето в чинията на Дани. — Твоите картофи се самовъзпроизвеждат. И какво от това?
Дани поклати глава и лапна хапка пюре.
— Проблемът е, че тия асемблери ги създаваме ние, а не майката природа, затова никой не вярва, че ще престанат да се самокопират — въпреки че има безброй начини да го заложиш в програмата им.
— Какви например? — попита Дани.
Манцигър прокара вилицата през гъстия сос в чинията си и я облиза.
— Можеш да ги направиш така, че да се възпроизвеждат само при определена температура — да речем минус деветдесет градуса по Целзий — или в атмосфера, каквато не се среща в природата. Има много начини.
Дани кимна.
— И сивата слуз?…
— Почти стигнахме. — Инженерът замълча за миг и кимна към пюрето на Дани. — Ще го доядеш ли?
Дани поклати глава.
— Ако не възразяваш…
— Не, заповядай.
Манцигър енергично кимна и смени чинията си с неговата.
— Така или иначе, след огромни инвестиции в човекочасове в компании като ВСС накрая създаваш първия си асемблер. Отнело ти е десетина години, за да го постигнеш, обаче после асемблерът за десет минути се самокопира. И продължава… — Той усмихнато се наведе към Дани, вперил в него влажните си очи. — Докъде си стигнал по математика?
— До сложното делене.
— Сериозно?
Дани поклати глава.
— Пошегувах се… Какво искаш да кажеш?
Манцигър облекчено въздъхна.
— Знаеш ли какво е експоненциална крива?
— Не съвсем — призна Дани.
— Напротив, просто не знаеш, че се казва така. — Инженерът потопи пръст в мартинито и нарисува нещо като хокеен стик на масата.
— Хората не разбират, че в първите фази на експоненциалната прогресия ускорението е практически незабележимо — поясни той и посочи началото на кривата, където долната част на стика се срещаше с дръжката. — Кривата е почти хоризонтална. Но както виждаш — показалецът му проследи линията нагоре, — щом нещата се задействат, кривата става почти вертикална.
— Добре, но…
Манцигър вдигна ръка.
— Доизслушай ме. И не се безпокой, защото съм ти приготвил една страхотна басня.
Дани пресуши бирата си и повдигна празната си чаша към келнерката. „Как се озовах тук? — зачуди се той. — Точно в този момент? Седя в «Синия картоф» и слушам един определено интелигентен мърляч да приказва за експоненциални криви, за да ми обясни нещо за сивата слуз. А сега и «басня». Какво стана с живота ми? Къде е проблемът?“
Мислите явно се бяха изписали на лицето му, защото Ънгър вдигна вежди и се намръщи.
— Добре ли си, Дан?
Дани сви рамене.