— Да — отвърна той. — Нищо ми няма. Просто не съм наясно къде води всичко това.
— Повярвай ми — каза Манцигър. — Трябва да чуеш баснята. И после всичко ще ти се изясни. Ако ти говорех само с числа, нищо нямаше да разбереш.
Дани не отговори.
— Продължавай, Хари — настоя Ънгър и окуражително го погледна.
— Добре — каза инженерът и долепи пухкавите си длани. — Слушай тогава. — Той замълча за миг. — Играеш ли шах?
— Почти никога — отвърна Дани. Той си спомни за скривалището на Барзан и за фигурките, които бе направил там. И за Лайла. Замисли се за нея и сърцето му се сви. От скръб. „Това? — беше попитала тя, вдигайки най-голямата пионка. — Сар?“
— Е, става въпрос за шаха. За изобретяването на шаха. Който е китайска игра. Китайският император толкова много я харесал, че поискал да възнагради създателя й. Един придворен математик. „Поискай нещо“ — казал той. И създателят, голям умник, посочил дъската. Искал само зрънце ориз за първото квадратче, после две за второто… и така нататък, удвоявайки броя на зрънцата с всяко следващо квадратче.
Заплувал изцяло в свои води, Манцигър се оживи. Дани седеше и го слушаше с половин ухо, все повече затъвайки в унинието си.
— Императорът се зарадвал — продължи дебелакът. — Евтино щяло да му се размине!
„Сигурно в Турция ме издирват за убийство“ — помисли си Дани.
— И на пръв поглед изглеждало така. Защото прогресията започвала бавно. Едно, две, четири, осем… броели зърната от чаена лъжичка ориз.
„Приятелката ми ме мрази…“
— После обаче им потрябвала супена лъжица, чаша, паница, бъчва. И прогресията продължавала. — Манцигър го погледна. — Схващаш ли?
Дани кимна с глава.
Инженерът размаха ръка.
— Императорът вече виждал, че е загазил. Били стигнали едва до средата на дъската, а вече им трябвала волска кола! Още две-три квадратчета и щели да имат нужда от хамбар! — Манцигър се засмя и с доволно изражение се отпусна назад.
— А какво станало със създателя на шаха? — попита Ънгър.
— Отсекли му главата — отвърна Манцигър. — Какво друго можели да направят? Той искал около осемнайсет милиона трилиона оризови зърна! Това е… това е…
— Повече от целия ориз в Китай — каза Дани.
Манцигър избухна в носово хихикане.
— Точно така! Всъщност е повече, отколкото раждат всички оризища в света. Затова императорът убил оня умник.
— Какво общо има това със сивата слуз? — попита Дани.
— Асемблерите ще се възпроизвеждат експоненциално, точно като ориза — отвърна Ънгър. — Започваш с един…
Манцигър насочи показалец към него.
— Браво! И изобщо няма да се усетиш. Поне отначало. След двайсетина минути ще имаш два асемблера. След още двайсет — осем. След четири часа ще имаш около сто двайсет и осем хиляди — и все още няма да можеш да ги виждаш! Трябва ти електронен микроскоп. Обаче след десетина часа ще имаш около шейсет и осем милиарда асемблера! Сега вече ще можеш да ги виждаш! Това е много биомаса. И после — едва тогава — нещата загрубяват! Още през първия ден навлизаш във вертикалната част от кривата, за която ти говорих. — Той облиза върха на пръста си и отново начерта хокейния стик. — Ето тук — каза инженерът и посочи точката над хоризонталната част.
Дани се вторачи в импровизираната графика.
— Ако не можеш да прекъснеш възпроизводството на асемблерите, след два дни те ще тежат повече от Земята — продължи Манцигър, — а след още четири часа ще надвишат масата на слънцето и планетите. Още четири часа и… е, ако намерят гориво и материал, ще стигнат до звездите. — Той пресуши мартинито си и толкова рязко остави чашата, че клиентът от съседната маса се обърна да го погледне. — Това е проблемът със сивата слуз — каза инженерът. — С няколко думи.
— Тогава защо го наричат така? — докато се опитваше да проумее смисъла на казаното, попита Дани. „Това истина ли е? — зачуди се той. — Или някаква задача?“
— И аз зададох същия въпрос на Джей — каза му Ънгър.
— И?
— Според него това бил „инженерски хумор“.
Дани кимна. „Какво трябва да означава това?“
— Сива слуз — поясни Манцигър. — Без форма и цвят. Разбирате ли? Това е просто… досадна тиня!
— И?…
— Точно това е въпросът! — продължи Хари. — Теоретично асемблерите могат да изядат цялата вселена за три дни и пак няма да се случи нищо интересно. — Той потърка ръце. — Искам да кажа, асемблерите може да са произвеждали тоалетна хартия или футболни топки — и толкова! Армагедон. Вселената, погълната от… слуз.