— И заради какво по-точно? — попита Дани.
Инженерът не обърна внимание на въпроса му.
— Важното е, че процесът и без това е адски дълъг. Ако искаш да получиш разрешение от Управлението по храните и лекарствата, трябва да минеш през много врати. Гаранциите, за които говореше Джейсън, щяха да ни забавят с няколко години, а ВСС няма толкова пари. Не и при такава икономическа обстановка. — Тази идея до такава степен го смути, че Манцигър започна да плюе парченца пържени картофки. — Затова избрахме по-малкото зло, науката, вместо… не знам какво. Вместо страха! Толкова ли е лошо това?
— И какво накара Джейсън Пател да промени мнението си? — попита Дани.
Келнерката дойде да ги попита за десерт. Дани и Глен Ънгър отказаха, но Манцигър погледна в менюто.
— Крем брюле и кафе без кофеин. Или… хммм… По-добре капучино. — Момичето се отдалечи и той отново се обърна към Дани. — Джейсън се безпокоеше за мутирането.
— За мутирането ли?
— Да. Случи се нещо в лабораторията. Една от нуклеотидните вериги започна да се променя от поколение на поколение.
— Джей се побърка — отбеляза Ънгър. — Никога не го бях виждал толкова разстроен.
Манцигър кимна с глава.
— Можеше да се дължи на какво ли не. Това е лаборатория, нали разбираш? Обаче Джей смяташе, че е мутация. И може би беше прав. Искам да кажа, асемблерите… Ами те са живи! Затова теоретично може да се случи.
— И това няма да е добре — предположи Дани.
Инженерът го погледна мрачно.
— О, да. — Той избели очи. — Кошмарната възможност е… ами, да речем, че програмирате робота да се възпроизвежда само при наличие на родий или нещо такова. — Дебелакът махна с ръка. — Няма значение точно какво — някакво ограничение.
— Ясно.
Келнерката донесе десерта и Манцигър замълча, докато момичето си тръгне. После продължи оттам, откъдето бе прекъснал.
— Джей смяташе, че асемблерите са като хлебарките — или бактериите. Или като вирусните организми. Че могат да развиват съпротивителна способност. Да се приспособяват. Не всички, естествено. Обаче тъкмо това е проблемът. Достатъчен е и само един.
— И тогава чудовището ще избяга от клетката — каза Дани.
Манцигър лапна лъжичка крем.
— Да. Точно така.
Дани се отпусна назад и се спогледа с Ънгър.
— Винаги съм се чудил защо ти не се смущаваш от тази възможност, Хари — рече Глен.
Инженерът сви рамене.
— Защото не вярвам, че е мутация. Мисля, че Джейсън е сбъркал. Навярно в програмния протокол.
— Обаче той не е смятал така — предположи Дани.
— Не. Кълнеше се, че е мутация, но не можеше да го докаже. Първите образци — нуклеотидните вериги, с които беше започнал — бяха унищожени. А той беше параноик. Смяташе…
— Хари! — възрази Ънгър.
Манцигър мрачно го изгледа.
— Какво?
— Джейсън не е тук, за да се защити — отвърна Глен.
На лицето на Манцигър се изписа разкаяно изражение, ала той сви рамене и продължи да поглъща крема си.
— Джей твърдеше, че образците били унищожени нарочно. Което е смешно. — Дебелакът прокара лъжичката по чашата, за да дообере крема.
— Смешно ли? — попита Дани.
— Естествено — потвърди Манцигър.
— Защо?
Инженерът се опули.
— Защото никой не може да го е направил — отвърна той. — Категорично.
Дани го погледна скептично.
— Ти сам каза, че са заложени много пари.
— Пари! — презрително изсумтя Манцигър. — Ако Джейсън е бил прав… грешката е била наша. Нанороботите не могат да мутират. Трябва да са абсолютно стабилни. Няма значение конкретната мутация, която наблюдаваше той. Въпросът е в самия факт на мутирането — каквото и да е мутиране. Това ще унищожи цялата нанотехнология — с един замах. — Той наведе глава, обра пяната от капучиното си и я облиза.
— Защото това би означавало?…
— Слуз! — Манцигър толкова високо изрече думата, че неколцина клиенти рязко се обърнаха към тях. Той разпери ръце и извинително се усмихна. — Но Джей не беше прав. Не може да е бил прав.
— Защо си толкова сигурен? — попита Ънгър.