— Защото имаме копия на всичките си програми. Поддържаме архив, разбираш ли? Трябва. Програмираш някоя верига и ако не се получи, трябва да знаеш какво да промениш. Нали така?
Дани и Ънгър мълчаха.
— Точно така е. Тогава ми кажете как е възможно от архива да е изтрита точно онази верига, за която говореше Джей? — След като не му отговориха, Манцигър попита: — Кой би могъл да направи такова нещо?
— Всеки във ВСС — предположи Дани. — Всички сте щели да забогатеете от откритието, нали?
Манцигър поклати глава.
— Ти не разбираш. Това не ти е някакво хапче против артрит. Не говоря за подправяне на клинични експерименти, така че продуктът да изглежда по-добър, отколкото е в действителност. Ако тези асемблери мутират, това означава, че се приспособяват. Не днес, не утре. Някой ден. И че ограниченията, които сме заложили, не действат.
— И че не можете да ги овладеете — каза Ънгър.
— Възможно е да се задейства програмата за контрол на възпроизводството. В противен случай имаш дванайсетина часа. Можеш и да ги взривиш с ядрена бомба. Иначе… здравей, планета на слузта!
— Искаш да кажеш, че трябва да си луд, ако знаеш, че тия неща могат да мутират, и въпреки това продължиш — рече Дани.
Манцигър изсумтя и пресуши капучиното си на една глътка. По горната му устна остана пяна.
— Луд ли? — повтори той. — Това не е точната дума. Трябва да си зъл. — Инженерът се замисли. — Нещо повече от зъл. Трябва да си… въплъщение на самия дявол.
22.
Дани усети, че космите на тила му настръхват. „Някой ходи по гроба ми“ — бе казвала баба му. Точно така се чувстваше — прошепната ледена заплаха за смъртта му.
„Въплъщение на самия дявол.“
Приблизително същите думи бе използвал Инзаги, а и „Белцер“. Как беше описал клеветите срещу Зебек? „Пишеше, че има връзка с мафията, че е търговец на оръжие… мръсник и измамник. Че бил въплъщение на самия дявол.“
Така си и беше. Той бе „ангелът паун“, който се перчеше по балконите на „Системи ди Павоне“ и на върха на „Тауз Холдингс“, който беше оглеждал мъртъвците във вилата край езерото Ван. Същият човек, когото Терио бе видял да слиза от бентлито в Диарбекир.
Само че не беше дяволът. Дани се боеше, да, ала в страха му нямаше нищо свръхестествено. Бе сигурен в това, макар че не беше сигурен дали има значение. Зебек бе луд и зъл, както и да го погледнеше.
И Дани не можеше да направи нищо, за да го спре. Абсолютно нищо. Въздухът в ресторанта сякаш се свиваше около него. Настроението му се развали. Старейшините щяха да проведат срещата на директорския борд в Цюрих и щяха да поверят контрола на езидските капитали на Зебек — който щеше да ги използва, за да създаде Първия асемблер. След година може би щеше да има лекарство против рак на гърдата. След година може би щеше да има лекарство за вечен живот.
Дани плати сметката, благодари на Манцигър и Ънгър за помощта и ги закара по домовете. После пое на север към летището на Сан Франциско с надеждата да хване късен полет за Вашингтон. Здрачът потъмня в нощ, пълна с мъгла. Фаровете на колата му пробиваха дупки в нея. Чистачките се плъзгаха по мокрото предно стъкло. Включи радиото, превъртя каналите, после го изключи. Каква музика можеше да е подходяща за състоянието му?
Траурна. Той поклати глава и горчиво се усмихна. Защото в края на краищата беше успял. Бе разследвал този случай. Беше разгадал загадката — мотива на Зебек за убийствата на Терио, Пател, Барзан, Инзаги, Ролвааг. Те бяха жертви на неговата алчност и амбиция, елиминирани, за да не бъде разкрит милиардерът — колкото самозванец, измамил своя народ, толкова и безумец, готов да хвърли зара на човешкото бъдеще. Зебек не се колебаеше да очисти всеки, който му се изпречеше на пътя, всеки, който изложеше на опасност достъпа му до богатствата на езидите — парите, които му трябваха, за да осъществи проекта си във ВСС. И Дани му беше помогнал да открие хората, които можеха да му попречат. Сякаш ги бе посочил като мишени. А сега? Сега не можеше да направи нищо, за да го спре. Играта беше свършила. И той бе изгубил.
Когато върна колата в Аламо и взе автобуса за летището, минаваше осем и половина. Оказа се, че последният самолет за „Дълес“ е в дванадесет без петнадесет и каца в девет без петнадесет. Имаше много места и нямаше опашка.
Наложи се да чака. Изпи бутилка бира в „Линдбърг Пъб“, където пет-шест самотни пътници гледаха контролна бейзболна среща по телевизията. Помисли си дали да не се напие — поне щеше да заспи в самолета — но се отказа. Не беше голям пияч. Пък и не искаше да ги улеснява. Щом щяха да го хванат (а той бе убеден, че ще го хванат), нямаше да им се даде лесно. Затова излезе от бара и обиколи терминала в търсене на будка за вестници.