Самолетът излетя малко след седем часа вечерта и се отправи на югоизток със заредени догоре резервоари. Пилотите знаеха, че летят за Атина, но това се оказа измама. Един час след излитането Мунир отиде в кабината и им съобщи нов курс: към Диарбекир.
Въпреки че се опитваше да не го показва, промяната изглежда смущаваше Зебек, който бе странно мълчалив. Същото се отнасяше за Дани. За пръв път летеше с частен самолет и предпочиташе да е почти навсякъде другаде. Защото нямаше стюардеси, което означаваше, че няма и храна. И както се опита да обясни на Мунир — всъщност нямаше причини да ходи където и да е, освен у дома. Беше предал на старейшините доклада на Ролвааг и им бе разказал всичко, каквото знаеше. Защо трябваше да ги придружава до Диарбекир?
— Защото един от двама ви лъже — отвърна шейхът.
Полетът беше дълъг, като от Ню Йорк до Денвър. Някъде над Кавказ Зебек се изправи, отиде отзад при Дани и седна до него.
— Можеше сам да определиш съдбата си — прошепна милиардерът.
Дани го погледна, после се вторачи в мрака навън.
— И все още можеш — прибави Зебек.
Американецът се обърна към него.
— Не те ли е страх, че пак може да те ударя?
Зебек сви рамене.
— Казах, че все още можеш.
Дани се озърна за друго място, но всички бяха заети.
— Става въпрос за мечтите ти — продължи Зебек. — Не за някаква си заплата. Говоря за всички пари, за които някога си мечтал и които можеш да изхарчиш.
Дани се разшава на мястото си.
— И не само за пари. За времето, от което се нуждае един художник, за да открие пътя си. Мисли за това като за Париж… с Паулина, ако искаш…
Дани се обърна към него.
— От какво толкова те е страх?
Въпросът накара Зебек да се сепне. Раменете му леко се разтърсиха, сякаш го бе ударил електрически ток.
— От нищо не ме е страх. Ти обаче би трябвало да се боиш. Мисля, че Мунир ни води в Юзелюрт…
— Защо?
Зебек сви рамене.
— Ще има велик събор, нещо като градски съвет, на който ще се реши кой от нас лъже. Честно казано, не виждам как можеш да се измъкнеш.
Дани също не виждаше. Зебек беше имамът и знаеше местния език. Дани бе… чуждестранен скулптор в облекло за голф с големи надежди за първата си изложба.
— Та за какво говорехме? — попита той. — Какво искаш да направя?
— Да им кажеш, че си излъгал. Мога да уредя проблема с приятелката ти — да я убедя, че видеозаписът е лоша шега. Мога да уредя всичко, включително проблемите, които ще имаш с езидите. Но трябва да кажеш на Мунир, че си излъгал. И то веднага. Повярвай ми…
Дани се замисли.
— Няма — отвърна той.
Кацнаха в Диарбекир малко след два през нощта. Докато пилотите уреждаха формалностите с митницата, Мунир заведе всички на паркинга, където ги чакаха редица черни мерцедеси със запалени двигатели. За изненада на Дани от терминала излязоха Кукоч и продавачът на килими. По нареждане на шейха те настаниха Зебек на задната седалка на първата кола и седнаха от двете му страни.
Дани се качи на втория мерцедес заедно с Мунир и още двама старейшини. Изчакаха минута-две, после потеглиха.
— Кога е срещата? — попита Дани и сподави прозявката си. — Надявам се да е следобед, защото…
— Няма никаква среща — отвърна Мунир.
Побиха го тръпки.
— Но… аз си мислех, че отиваме на нещо като градски съвет в Юзелюрт. Зебек…
— … греши — прекъсна го шейхът. — Не отиваме в Юзелюрт.
Дани се намръщи. „Тогава къде? Къде другаде можеха да отиват?“
Мунир прочете мислите му.
— Отиваме в Невазир.
— В подземния град ли? — Дани не разбираше. Умът му бе притъпен от безсъние, страх и физическо изтощение. — Но защо? Какво има там?
Мунир запали цигара, дълбоко вдиша дима и го изпусна на дълга тънка струя. После се вторачи навън и поклати глава.
— Не знам. Може би нищо.
След два часа навлязоха сред хълмовете и планините. „Русата“ земя сега сивееше на лунните лъчи. Накрая се отбиха от шосето и бавно продължиха по черен път, който свършваше на поляна, заобиколена от кипариси. Двигателите на мерцедесите един по един угаснаха и старейшините слязоха.