Чувстваше се странно — и не само заради пръснатите навсякъде маргарити. Кейли беше опаковала в кашони всичките му вещи и ги бе натрупала в ъгъла. Сякаш бе попаднал на място, където някой е умрял. Особено заради цветята.
След двадесет минути я чу по стълбището и когато тя влезе, вече седеше на дивана с цвете в уста и буца в гърлото. Кейли не се зарадва, че го вижда.
— Хитро — каза тя и закачи чантата си на закачалката до вратата. — Много романтично. А сега изчезвай.
Той остави цветето да падне.
— Преди това…
— Вън.
— Чакай, дай ми само секунда. Спомняш ли си онзи имейл, който ти пратих? В който ти казах да не вярваш на очите си? Помниш ли го?
Кейли се извърна.
— Не. Може би. Не знам. Единственият имейл, който си спомням, е с онзи запис. — Тя замълча за миг. — Искам да се изкъпя. Нещо против?
— Не. Виж, не съм ти го пратил аз. Заклевам се в Господ!
Кейли го погледна.
— Тогава кой го е пратил? — Преди Дани да успее да отговори, тя разпери ръце. — Всъщност няма значение. Няма значение кой го е пратил!
— Има. Повече от всичко — защото не е истински. Позволи ми да ти покажа. — Дани протегна новата касета.
— Не, благодаря — каза Кейли. Имаше едновременно отегчен и гневен вид.
— Кейли. Искам да се омъжиш за мен.
Тя се зачерви.
— Да се омъжа за теб ли?!
— Да!
Погледът й попадна върху касетата.
— А това какво е? Втора серия ли?
— Не. Всъщност… си ти.
— Ясно.
— Сериозно. Записът е само около минута. И после, ако още искаш да си тръгна… ще те оставя на мира.
— Съгласна съм — изсумтя Кейли.
Тя грабна касетата, пъхна я във видеото и зачака да се зареди. Със скръстени ръце и издадена напред долна устна. Накрая натисна PLAY.
Дани не виждаше изражението й. Тя гледаше екрана с гръб към него, но когато я чу да ахва, разбра, че е постигнал желания резултат. Кейли се страхуваше от височини, а и записът не бе истински.
Когато се обърна към него, на лицето й бе изписано озадачение.
— Значи записът, който ми прати…
— Не съм ти го пратил аз! — Дани посочи екрана, на който виртуалната Кейли продължаваше да виси на въжето. — Това е измама. Софтуерен трик.
— Е, сигурна съм в едно — студено отвърна тя. — Това не съм аз.
В очите й имаше нещо, скептичен блясък, който го изпълни с ужас. Призля му, почти му се зави свят, убеден, че е прозряла отчаяния му опит да я спечели.
Кейли дълго се взира в очите му. Дани се надяваше, че тя ще приеме записа като мост към бъдещето, на който да продължат напред. Надяваше се, че е разбрала истината, но въпреки това ще му прости.
Накрая тя пристъпи към него, като въртеше маргаритка между пръстите си. Започна да къса венчелистчетата.
— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича… — Дани гледаше падащите на пода листчета и те му приличаха на сълзи. Лош признак.
— Много те обичам — каза той. Беше затаил дъх и думите прозвучаха като въздишка, сякаш бе дръпнал от цигара марихуана и изпускаше дима. — Много те обичам — повтори Дани, като се мъчеше да намери нужния тон. Този път се получи напрегнато, като шепот на Дарт Вейдър.
И наистина я обичаше. Много. Толкова много, че едва издържаше. Толкова много, че не можеше да говори. Нуждаеше се от нея, за да оцелее — като от въздух или вода.
— Обади се Дю — сякаш не го беше чула, каза тя. Бяха останали половината листенца на маргаритката. Кейли престана да ги къса и завъртя цветето между палеца и показалеца си. — Много се тревожех за теб — също толкова делово прибави тя.
— Наистина ли?
— Но не съм сигурна… Не съм сигурна, че искам да се оженим, ако предложението беше истинско.
Какво означаваше това? „Означава, че не е съгласна“ — помисли си Дани. Чувстваше се вледенен, вцепенен, парализиран. Приготви се за фаталния удар. „Майната ти!“ Или може би „Сбогом, Дани!“.
— Защо? — накрая успя да попита той. Този път думите прозвучаха прекалено високо.
— Ами например заради твоя нов зъб. — Кейли се намръщи и поклати глава, но плъзналата на устните й усмивка провали опита й да го заблуди. — Придава ти лош вид.
Дани рязко вдигна ръка към устата си. В гърдите му нахлуваше невъобразимо облекчение.