Той стана и се запъти към далечната светлина с надеждата, че това е Пиаца дел Пополо. Не че имаше значение. Дотолкова бе потънал в мисли, че спокойно можеше да се изгуби. По някое време щеше да намери такси да го закара в хотела, където щеше да вечеря и да си легне. Засега просто се разхождаше в парка край статуи на поети и революционери от Третия свят, стиснал „Сияйната гробница“ зад гърба си. За пръв път се чудеше дали Крис Терио не е бил принуден да се самоубие. „Ами ако е бил «насилствен анахорит»? Кой може да е извършил такова нещо? Да погребе някого жив?“
Дани се отърси от тази мисъл, но и следващата не беше много приятна. Ако Терио наистина се бе самоубил и се беше зазидал в мазето, за какво е мислил, зачуди се той. „За какво е мислил, когато е поставял последната тухла?“
Утрото бе горещо и кожата му лепнеше от пот, докато стоеше на митническото гише на летище „Леонардо да Винчи“. Зад гишето елегантен млад мъж тракаше на древна пишеща машина и в ъгълчето на устата му димеше цигара. Митническият служител бе удивително съсредоточен, сякаш клавишите бяха загадка от огромен мащаб. От време на време бавно връщаше валяка, примижаваше през дима и продължаваше да пише. Накрая спря и също толкова бавно прочете написаното.
— Va bene — заяви той, завъртя валяка и извади листа. После се изправи и плъзна документа по плота. — Подписва.
Дани се подчини и митничарят подпечата и също подписа листа. После посочи някаква цифра (1,483,000) и каза:
— Сега плаща.
Дани отброи банкнотите от пачката, която същата сутрин беше получил в банката. Италианецът ги подреди и ги прибра в чекмеджето под гишето. Заключи го, измърмори нещо, което Дани не разбра, и изчезна в задната стая. След минута се върна с колет в ръце и го поднесе така, сякаш е корона върху възглавничка.
— Grazie!
— Prego!
На връщане Дани седеше на задната седалка на таксито с пакета. Имаше намерение да прати компютъра с „Федерал Експрес“ на Белцер, но му хрумна, че би трябвало да копира съдържанието на диска. Куриерската служба обикновено не губеше пратки, но всичко се случва. Ако този път се случеше нещо, Дани щеше да изгуби адски много пари. По-добре да копира файловете на дискети, за всеки случай.
По негово указание шофьорът спря на тротоара пред малък магазин за канцеларски стоки на Виа дел Корсо и отвори футболен вестник. Дани влезе вътре и купи кутия дискети и опаковка етикети. После се върна в хотелската си стая, седна на леглото и с нож за писма внимателно отвори пакета.
Както се надяваше, лаптопът беше в черно куфарче с всичките си аксесоари, включително външно флопи и адаптери за италиански контакти. Трябваше му само минута да го включи и веднага влезе в главната директория.
Откри десетина поддиректории с текстови файлове. Останалите бяха системни и програми, които изобщо не му трябваха. Затова копира директориите и текстовите файлове на дискета. Накрая пъхна дискетата в един от пликовете на хотела, написа отгоре „Терио“ и го прибра в сака си. После върна лаптопа в куфарчето и го постави обратно в картонената кутия.
Беше време да се обади на Белцер. И да си получи хонорара.
Телефонният номер на адвоката бе отпечатан върху визитката му и Дани го набра по мобилния телефон. Връзката бе чиста, абсолютна тишина, нарушавана от далечно електронно цвъртене. После:
— Prego.
— Хмм… търся господин Белцер?
Гласът мигновено се стопли.
— Даниъл! Приятелю! Харесва ли ви Вечният град?
— Направо съм шашнат.
— Чудесно! Имате ли новини за мен?
— Имам добра новина.
— Отлично! Значи сте се срещнали с монаха.
— Още по-добре — компютърът е у мен.
— Какво!? Страхотно!
— Да. Как да ви го пратя? — попита Дани с химикалка в ръка. — Мислех да използвам „Федерал Експрес“…
Белцер се подсмихна.
— Ами да, предполагам, че бихте могли. Но защо да не спестим малко пари?
— Добре… как да…
— Защо не се качите с асансьора?
— Какво? — Дани реши, че нещо не е разбрал.
— Казах, че можете да ми го донесете с асансьора. Аз съм на третия етаж.
Дани запремигва с клепачи. Това шега ли беше? Реши, че не е и се запита какво прави той тук и откога е в Рим. Мисълта, че Белцер е в същия хотел по същото време — без Дани да знае — неясно защо го смущаваше. Караше го да изпитва клаустрофобия. „Но пък защо да не е тук? Може би винаги отсяда в този хотел, затова ме е пратил в него. Може да има работа в Рим.“ Не че имаше значение. Това даже улесняваше работата му.