— Добре — реши Дани. — Защо не? Не всеки ден съм в Италия.
— Чудесно — отвърна адвокатът. — Ще ви очаквам утре вечер в осем. За вечеря на открито, направо на Кампо. Това е специална вечер, вечерта преди надбягването.
— А как да ви открия?
Белцер сви рамене.
— Идете на Кампо и потърсете Палацо ди Павоне на Лоджедела мерканция. Масите ще са подредени долу. Ще видите знамената.
Дани затършува в джобовете си за химикалка.
— Няма нужда да го записвате — каза Белцер. — Всеки знае къде е. Търсете дълъг балкон с пауни, които серат навсякъде. На Кампо няма друг такъв. — Той се засмя и не забеляза сепнатото изражение на Дани.
Пауни ли? Какво беше казал Инзаги? Нещо за „ангела паун“?
— Искате да кажете, че той има пауни в самия град?
Белцер отново се засмя.
— Защо не? Те са по-полезни от всяко куче пазач и Зебек не можа да устои.
— На какво?
— На двореца. Той е от шестнайсети век и когато го обявиха за продан… е, можете да си представите, беше съвсем естествено.
Дани неразбиращо се намръщи.
Белцер се усмихна.
— Забравих, че не знаете италиански. — Той се замисли за миг, после обясни: — Всяка контрада си има символ. Обикновено е животно, но невинаги. — Адвокатът помълча малко. — Така или иначе, едно от тях е il pavone — паунът. Затова ако имате фирма на име „Системи ди Павоне“ и централата й е в Сиена… е, очевидното решение е да купите Палацо ди Павоне. Нещо като запазена марка. — Белцер сви рамене, опря бастуна си на пода и се изправи.
— Ами компютъра? — попита Дани и също стана на крака.
Адвокатът безразлично погледна лаптопа.
— Какво по-точно?
— Казах на монаха, че ще му го върна.
— Тогава му го върнете. — Италианецът си погледна ролекса. — За малко да забравя. — Той извади от джоба си кафяв плик и му го подаде.
— Какво е това?
— Билетът ви за експреса до Сиена. Тръгва в десет и трийсет и две. Сутринта. И резервация за Вила Скачапенсиери. — На лицето му се изписа съчувствие. — Хотелът е хубав, но не е съвсем в центъра. И все пак сега е палиото… извадихме късмет, че няма да спите на палатка. Градът е претъпкан.
Дани измърмори, че всичко е наред, и двамата се ръкуваха.
— Тогава до утре.
— В осем — напомни Белцер. — И на другия ден ще можете да гледате надбягването заедно с нас от балкона. Всички са единодушни, че си струва да умреш за тази гледка.
На другата сутрин Дани спокойно закуси в сънливата трапезария на „Дингилтера“. Имаше да мисли за много неща и в главата му се въртяха стихове от една стара рок песен:
От една страна, той си имаше начин на живот. И очевидно бе най-правилно да се върне към него и да си седне на задника. Можеше да купи видеосистемата, която му трябваше, и да… Кой знае? Можеше да продаде някоя и друга творба. Какво друго може да иска един художник — да печели достатъчно, за да продължава да твори. Ако някой ден удареше нещо голямо, щеше да е страхотно. Но най-важна бе самата работа. А не парите.
— Още кафе, синьоре Крей?
Дани вдигна глава. Кимна.
— Моля.
Келнерът напълни чашата му, поклони се и се оттегли.
От друг ъгъл погледнато… можеше да зареже изкуството и да премине на тъмната страна — не завинаги, разбира се, само колкото да се наслади на света на частните самолети и модерни хотели с белгийски шоколади на възглавницата. Това му предлагаше Белцер — възможност да „живее нашироко“.
И го изкушаваше. Но изкушението — защото бе толкова „възможност“, колкото и изкушение — повдигаше някои въпроси. Например за „тъмната страна“. Доколкото можеше да съди по личния си опит (макар и оскъден), богатите рядко водеха битки на страната на доброто. Това си беше житейски факт.
А в тая история с Белцер нямаше как да знае кой е прав и кой е крив и какъв е всъщност проблемът. Въпросът бе наистина ли го интересува на коя страна е? Смяташе, че го интересува, но след предложението на Белцер започваше да се опасява, че досегашната му добродетелност не се дължи толкова на честност, колкото на липса на възможности. Може би не беше добър, както винаги бе смятал, а лош и просто очакваше своя шанс.