Хлапето я инсталира за не повече от половин час. Когато свърши, Дани му даде сто долара в лири и го изпрати до вратата. После седна пред лаптопа и един по един възстанови изтритите от Белцер текстови файлове. След две минути се обади на Инзаги.
— Бързо свършихте — не се опита да скрие изненадата си монахът. — Мислех, че искате да го задържите няколко дни.
— Не открихме нищо важно — поясни Дани. — Е! Как да ви го предам? Утре заминавам. Предполагам, че бих могъл да ви го пратя по „Федерал Експрес“.
Инзаги се поколеба.
— Става, но… за къде заминавате? В Щатите ли се връщате?
— Всъщност отивам в Сиена.
— За палиото ли? Естествено! Красив град, завиждам ви. Непременно посетете катедралата. Невероятна е, дори след като сте видели „Свети Петър“!
— Ще имам предвид.
Монахът замълча за миг, сякаш неочаквано му бе хрумнало нещо.
— И с какво ще пътувате?
— С влак.
— И аз утре сутрин заминавам за Фраскати — възкликна Инзаги. — Можем да се срещнем на „Термини“.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно. В голямата зала има информационно табло. Огромно е — няма как да не го забележите. Кога е влакът ви?
— В десет и трийсет и две.
— Тогава да се срещнем, да речем, в десет без петнайсет. Само…
— Да?
— Пазете се от дечурлигата — посъветва го монахът.
— Какви дечурлига?
— Циганчетата. Прелестни са, но ще ви оберат до шушка.
9.
Навалица, прах и шум.
Дани и монахът бяха в кафенето на „Термини“ на самия вход на гарата. Инзаги беше преметнал ремъка на куфарчето на лаптопа през ръката си — предпазна мярка срещу невръстните крадци, които обикаляха в търсене на отворени чанти и забравен багаж. Той колебливо отпи от кафето си и потръпна.
— Не е много хубаво.
Дани кимна, без да го чува. Беше потънал в мисли за бъдещето и разсеяно усещаше присъствието на човека насреща му и врявата на гарата. За него тази среща, пътуването до Сиена, палиото и разговорът с Белцер бяха приключени и той се намираше на хиляди километри оттам — вече купуваше видеоапаратурата в един магазин в Долен Манхатън.
— На всяка бензиностанция в провинцията можете да пиете по-хубаво кафе, господин инспектор — казваше Инзаги. — Срам ме е, че съм италианец.
Дани сви рамене. „Инспектор“. Тази дума го върна в настоящето, в Италия. Той погледна монаха.
— Вижте, трябва да ви призная нещо.
Инзаги се намръщи. Очевидно инспекторът не го беше слушал.
— Да?
— Ами… хм, аз всъщност не съм инспектор. Аз съм… детектив.
Монахът кимна. Какво от това?
— Частен детектив — прибави Дани.
Очите на Инзаги заинтригувано проблеснаха.
— И не работя в полицията на окръг Феърфакс — поясни Дани.
— Но… — Сега италианецът наистина се смути. Размърда ръце, после ги отпусна. — Нали видях служебната ви карта. Пишеше окръг Феърфакс. — Той свъси вежди. — Вирджиния. И ми донесохте това? — Монахът потупа компютъра с опакото на дланта си.
Дани кимна.
— Знам, но… Казвам се Дани Крей. И всъщност съм художник, скулптор. С тази детективска работа само си плащам разходите. Понякога измислям различни претексти и… Съжалявам.
Инзаги изглеждаше изненадан, но не проявяваше признаци на гняв.
— И кой ви нае? — след малко попита той.
Въпросът бе логичен и също толкова логично беше, че Дани не искаше да отговори. Но го направи. Разказа му за Белцер и Зебек. И след като свърши, допря показалец до главата си.
— Всичко беше заради пари. Чувах само звъна на парите. И без да се усетя, Белцер вече ме беше оплел в мрежата си. Така станах „инспектор Мълър“.
Инзаги се отпусна назад на стола, намръщи се и забарабани с пръсти по масичката.
— Също като циганите. Използват децата.
— Как така?
— Експлоатират невинността.
Дани засрамено заби поглед в дланите си.
— Знаех какво върша. Това бяха много пари. Затова не бих казал, че съм бил чак толкова „невинен“.