Знаеше, че милиардерът може да подслушва разговорите му, ала сега това нямаше значение. Зебек и без това се опитваше да ги убие, така че спокойно можеше да се обади на Инзаги.
Телефонът иззвъня четири пъти, след което се включи телефонен секретар. Дани изчака сигнала и остави съобщение: „Забравете за срещата. Трябва да бягате. Той знае за файловете. Проверявайте телефонния си секретар. Ще ви се обаждам през два часа“. Или нещо подобно, но изречено повелително.
После: трябваше да вземе сака си от хотела. Там бяха билетите и всичко останало, освен паспорта му. Той беше у него. После щеше да вземе такси до друг град, където Зебек нямаше да го търси. След това влака за Рим, хотел и самолет на другата сутрин. Щом се прибереше в Щатите, щеше да се оправи. Да прегледа файловете на Терио. Да се свърже с ФБР. „Каквото се налага.“
Но първо сака. Не можеше да се върне в хотела. Зебек почти със сигурност го бе поставил под наблюдение. Можеше обаче да се обади и да помоли портиера да му прати такси с багажа.
Той се отби в едно кафене на странична уличка в контрадата на Дракона, поръча си двойно еспресо и потърси картичката на хотела в портфейла си. Откри я и попита бармана дали може да използва телефона. После набра номера на „Скачапенсиери“ и поиска да разговаря с портиера.
— Надявах се, че ще можете да ми пратите такси — каза Дани.
— Както желаете, синьоре…
— Ще ми трябва сакът ми. На рецепцията е.
Портиерът се засмя.
— Струва ми се, че е станало объркване! Хората на синьоре Зебек взеха багажа ви преди няколко минути. Но няма нищо, те още са тук. Чакат ви отвън. Мисля, че няма да ви трябва такси. Искате ли да поговорите с някого от тях?
11.
Осигури си превоз с трима британци от Ливърпул, работници във фабрика за бонбони, които бяха „на почивка“ и също като него нямаха къде да пренощуват в Сиена. Но имаха кола — взет под наем фолксваген „Голф“ — и бяха прекалено пияни, за да шофират.
Срещна ги на излизане от града, където тримата пиеха бира край пътя и безуспешно се опитваха да сменят спуканата гума на голфа.
— Опа! — извика единият и размаха крика във въздуха. — Ей, пич! Знаеш ли к’во да праим с тая джаджа?
Дани знаеше как се използва модерният крик. Скоро гумата беше сменена и новите му приятели бяха толкова благодарни, че пъхнаха кутия „Холщайн“ в ръцете му и предложиха да го закарат където поиска — стига той да шофира.
Споразумяха се за Сан Гиминяно, на тридесетина километра оттам — един от най-прочутите градове в района. Неговият хоризонт бе пронизан от смътно зловещи стражеви кули, които на фона на слънцето приличаха на детска рисунка на Долен Манхатън.
Дани остави „момците“ в малък пансион и отиде да потърси такси, което да го закара в Рим. Без успех. Таксиметровите шофьори в Сан Гиминяно един след друг тъжно го поглеждаха или му се изсмиваха в лицето. Пътуването до Рим не било проблем, поясняваха те. А обратният път. Щели да се върнат едва на сутринта. Може би щеше да е в състояние да ги убеди с пачка банкноти, само че той нямаше.
Извади късмет на автогарата, където научи, че след половин час може да вземе автобус до Флоренция. Оттам пък тръгвал друг автобус за Рим. А можел да хване и такси. Той си купи билет, прекоси улицата до едно кафене и си поръча бутилка минерална вода. После извади мобилния телефон и набра номера на Инзаги.
Този път не чака да се включи телефонният секретар. Затвори на третото иззвъняване. Просто нямаше смисъл да оставя същото съобщение. Пък и мобифонът започваше да го безпокои.
Можеха ли да го проследят по него?
Спомни си един репортаж за жена, която била отвлечена. Затворена в автомобилен багажник, тя набрала номера на полицията и оставила връзката отворена. Полицаите започнали да следят номера от един ретранслатор на друг. Скоро разбрали, че жената пътува на юг по шосе 29 или нещо подобно. Накрая преградили пътя и я спасили.
Във вестника пишеше, че ченгетата „локализирали“ обаждането, но това не бе точно. Колата се беше движила в извънградски район и не бе влизала в обхвата на повече от един ретранслатор. В резултат полицаите са успели да определят само в коя „клетка“ се намира и на какво разстояние е от ретранслатора.
Ако похитителите бяха останали в града, където има много ретранслатори, ченгетата щяха да могат да локализират телефона, като засекат времето, за което сигналът стигна до три различни точки. Тогава щяха да са в състояние да определят местонахождението на жената с точност до няколко метра.