Трябваше да намери телефон.
Пъхна банкнота от десет хиляди лири под празната бутилка от минерална вода, изправи се и тръгна да търси телефон. Трябваше му известно време, за да разбере как да го използва. Връзката бе удивително чиста. Но чу само собствения си глас: „Здрасти, свързахте се с Кейли и Дан. В момента не можем да отговорим…“.
В Рим тъкмо минаваше полунощ, което означаваше шест следобед във Вашингтон — не можеше да знае къде е Кейли. На работа. В метрото. По стълбището на блока. Потърси я в службата й и отново му отговори телефонен секретар. Ала този път беше нейният и гласът й го изпълни с копнеж. Понечи да остави съобщение, да каже, че е загазил, че здраво е загазил, но трудно можеше да й обясни. Може би трябваше да я посъветва няколко дни да нощува при приятелката си Мишел или при Магда…
По не. С такова съобщение нищо нямаше да постигне. Само щеше да я накара да се страхува… за него. Тя щеше да си остане където е и да чака пак да й се обади. Затова каза: „Здрасти, мила. Съжалявам, че те изпуснах. Тук става нещо шантаво, но… Утре ще се опитам да те намеря. Само не забравяй да… хм… да заключваш вратите“.
А сега? Осъзна, че е препалено уморен, за да разсъждава. Трябваше му хотел. Повечето хотели в района на Пиаца Навона бяха три-четиризвездни, а на него му трябваше нещо по-евтино. Без звезди щеше да е идеално. Най-добре метеорит или полумесец, благодаря!
Скоро се озова на малката оживена Пиаца ди Ротонда, където някакъв дебел американец крещеше с лонгайлъндски акцент:
— Говоря за Пантеона! Имате ли представа какво значи това? — Спътниците му засрамено измърмориха нещо. — Говоря за Юлий шибания Цезар! За римляните! Дето са се мотали по тоги. Можете ли да повярвате? Точно тук, където съм застанал — преди две хиляди години!
На площада имаше пет-шест хотела, един от които беше двузвездният „Абрудзе“ — точно срещу сградата на Пантеона. Дани попълни регистрационния формуляр и по предложение на служителя плати в брой.
— No bagaglio?
Не трябваше да знае италиански, за да го разбере.
— Изгуби се на летището — поясни Дани.
Служителят избели очи и съчувствено се подсмихна. После свали един ключ от таблото зад гърба си и го заведе по стълбището на втория етаж, където отвори вратата на стаичка с висок таван.
— Горещо — отбеляза той, отиде при прозорците и отвори капаците.
Слаб ветрец раздвижи завесите. Италианецът се усмихна и окуражително кимна с глава. После още по-широко се усмихна. Дани беше толкова уморен, че му трябваше известно време да разбере какво иска хотелиерът. Когато се сети, затършува в джобовете си за дребни. Накрая му даде еднодоларова банкнота.
— Grazie, e buona notte — с почтително кимване каза мъжът и излезе.
Най-после останал сам, Дани седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи. През прозорците долетя сладостна мелодия на саксофон. Ромолеше фонтан. Носеха се гласове на италиански, френски и английски сред взривове смях. Какво свиреше саксофонът? Не си спомняше името на песента, после се сети. „Моята странна любов“.
Не знаеше дали да се смее, или да плаче.
Не помнеше и кога е заспал, но пък кой си спомня? Както си лежеше…
Усети слънчевите лъчи по лицето си и чу първите звуци на нещо, което скоро се превърна в индустриална симфония от боклукчийски камиони и мотопеди. Той отвори очи и си погледна часовника — минаваше шест сутринта.
Трябва да поспя още малко, помисли си Дани. Но не. Искаше да разговаря с Кейли и колкото по-рано се обадеше, толкова по-добре. Между Вашингтон и Рим имаше шестчасова разлика във времето, което означаваше, че в Щатите минава полунощ — следователно тя щеше да си е вкъщи.
В стаята му нямаше телефон, затова се облече и отиде да потърси. Кейли вдигна на второто иззвъняване — гласът й бе сънен и малко мрачен. Колебливото „Ало?“ накара сърцето му да се свие и за миг си помисли дали още на мига да не й направи предложение, ала се отказа. Предложение не се правеше по телефона.
— Ей, мила… — Връзката беше толкова чиста, че когато тя не отговори, тишината бе пълна. — Хмм, Кейли?
— Майната ти. — И затвори.
За миг си помисли, че е сбъркал номера. Но само така му се искаше. Естествено, че бе тя. „Лошо — каза си Дани. — И в момента само това ми липсваше.“