Това бе добър удар, особено за човек, който тежеше най-много седемдесет и два килограма с мокри дрехи (като в момента). Най-малко му се искаше да се бори с някого, който изглеждаше съставен от равни части жили и кости.
Трябваше да се слее с тълпата и знаеше къде може да го направи — в подножието на моста Галата, при фериботите. Свърна по странична уличка, после по друга, без да се насочва конкретно наникъде, освен надолу. От време на време се озърташе през рамо, за да види дали някой не го гони, но не — здравеняците не ги биваше в тичането.
Спомни си една карта, която беше видял в брошурата на Търкиш Еърлайнс. На нея бяха показани маршрутите на фериботите с параболи, свързващи двата бряга на Босфора и Златния рог. От Еминьоню можеше да се стигне до всяка точка на Истанбул и дори до Черно море. Подобно на Ню Йорк, границите на града бяха водите, които миеха бреговете му.
Само след две минути стигна на кея, както винаги обгърнат в дим и глъчка. Достатъчно мокър, за да привлича погледите на минувачите, но вече без да ръси по пътя си вода, Дани се нареди на опашка и си купи билет за първия заминаващ ферибот.
„Юскюдар. Четвърти док. След две минути.“
Бързо отиде при кораба, като веднъж-дваж се обърна в движение, за да провери дали го следят. Ала нямаше никого — или поне той не видя. Само множество турци с къси черни коси и мустаци. Той се качи по трапа, и после по стълбището на горната палуба, и седна на изтъркана чамова седалка с гръб към стената, невидим откъм кея. Изтече минута — секундите се точеха безкрайно бавно. Накрая прозвуча сирена. Кеят затрепери и фериботът се откъсна от брега.
От устните му се изтръгна облекчена въздишка и раменете му се отпуснаха. За момента се намираше в безопасност. Но само за момента. Някак си все го откриваха. Но как?
Не бе използвал кредитни карти, плащаше само в брой. Следователно не го бяха проследили по този начин, дори да можеха. И не го бяха открили веднъж-дваж, а цели три пъти. Първо в „Абрудзе“ в Рим — тогава навярно бяха хакнали телефонния секретар на Кейли. После го бяха спипали в истанбулския пансион „Азиатски бряг“. Но как? Беше се обаждал само веднъж, на Реми Барзан, и (парен каша духа!) не му бе оставил съобщение. Тогава как го бяха намерили този път?
Трябваше да помисли: имаше само две възможности. Може би следят телефона на Барзан. Дали в Турция съществуваше такава опция? Можеше ли просто да набереш даден номер, за да откриеш последния абонат, който се е обаждал? Нямаше представа. Обаче имаше такава вероятност. В тази страна бяха вманиачени на тема модернизация.
Или пък бяха използвали регистрационния формуляр, който бе попълнил в хотела. Местната полиция всяка сутрин събираше формулярите и ги проверяваше за издирвани лица. Така беше навсякъде. В Лондон. Париж. Ню Йорк. Всеки трябваше да се регистрира.
Но нима Зебек имаше такива връзки? И толкова ефикасно ли действаха в полицията? Може би, реши Дани. Очевидно.
В полезрението му навлезе ръждясал товарен кораб — „Кодама Мару“ — и скри гледката към Истанбул.
„Но откъде Зебек изобщо е знаел, че съм в Истанбул?“ — зачуди се той.
Отне му по-малко от минута, за да си отговори на този въпрос. „Сигурно се е досетил“ — заключи Дани. Не беше трудно да се предположи пътят му. Зебек разполагаше със същите имена като него. Защото Дани сам му ги бе дал. Имената от телефонните разговори на Крис Терио. Барзан в Истанбул и как му беше името в Осло. Ролвааг. Следователно Зебек може да е пратил по една група мутри в Турция и Норвегия. А в случай че Дани се прибере в Щатите? Трета група там.
Струваше му се логично.
Само че… не си обясняваше как са го открили на улицата пред щерната. Когато беше излязъл от хотела, дори самият той не знаеше къде отива. Тогава как го беше намерил Веждата? Дали бе случайност? „Едва ли“ — реши Дани. От Джанкуртаран не водеха много пътища. Той се намираше на нос в Мраморно море. Освен ако нямаше лодка, човек трябваше да мине покрай „Света София“ или Синята джамия. Нагоре или надолу по склона. И с кого беше разговарял по мобилния си телефон Веждата? Със Зебек ли? Може би. Или имаше колеги. В такъв случай нямаше да е трудно да го пресрещнат на излизане от Джанкуртаран.