— Покажете го на някой от шофьорите на маршрутните. Той ще се погрижи да стигнете там.
Дани напусна ярко осветения терминал, излезе навън и се озова пред множество автобуси и микробуси, които пристигаха и заминаваха. Нощта беше топла. Той показа листа на един мъж с буйни мустаци и го упътиха към бял микробус, в който вече седяха неколцина пътници. Настани се на средната седалка и когато съседът му го заговори, извинително сви рамене.
— Американец. — Това му донесе много усмивки.
Другите пътници възбудено разговаряха след дългото пътуване. Тяхното въодушевление му подейства окуражително — съвсем различни от свикналите с полетите американци, които обикновено бяха отегчени и изтощени, мърморещи в мобилните си телефони в автобуса от летището. Тук всички бяха добродушни — може би защото не знаеше езика им. Отнасяха се към него с любезност, обикновено запазвана за децата. И все пак техните усмивки и насърчителни погледи повдигнаха настроението му. Радваше го и още нещо: нямаше и следа от Гаетано и Здравеняците.
На пет минути от летището долмусът бе спрян на военен контролен пост. Войниците, които се приближиха до микробуса, бяха мрачни тийнейджъри в камуфлажни униформи, въоръжени с узита или може би калашници, Дани не бе сигурен. Не познаваше автоматите, но знаеше, че трябва да внимава с хората, които ги носят. Войниците наредиха всички да слязат, застанаха отстрани на пътя и провериха документите и багажа им. Все още мокрият от щерната паспорт на Дани предизвика доста мърморене и въпроси, които той не разбра.
— Перална машина — каза той и направи жест с ръце — жест, който нямаше нищо общо с пералните машини.
Войниците намръщено го зяпаха. Накрая един от тях се усмихна.
— Maytag — каза войникът и обясни ситуацията на своя другар, който хвърли на Дани съчувствен поглед.
Двамата му върнаха паспорта, добродушно му отдадоха чест и махнаха с оръжията си към долмуса, за да дадат знак на пътниците да се качват.
След двадесет минути стигнаха в предградията на Диарбекир и излязоха на околовръстен път, който заобикаляше старата част на града.
Диарбекир го изненада — беше модерен, с огромни жилищни блокове, чиито прозорци сияеха със „светлината на Третия свят“, както вече я наричаше Дани — нощна смесица от флуоресценция и Си Ен Ен. Модерният вид на града не биваше да го изненадва. Нима си бе въобразявал, че всички извън Истанбул живеят в юрти?
Не точно. Всъщност нищо не си беше въобразявал. Това бе проблемът. Доскоро не беше мислил за Турция повече, отколкото за България или Киргизстан. А ето че се оказа тук, сред тези жизнерадостни непознати, при това пътуваше за толкова затънтен град, че самите турци не бяха чували за него.
Стигнаха на автогарата малко след полунощ. Дани влезе в терминала и видя озадачаващо множество гишета, на всяко от които изглежда продаваха билети за различни линии. Не че имаше значение: всичките бяха затворени.
Хрумна му, че може да потърси хотел или да вземе такси и да каже на шофьора да го закара в някой хотел. Само че пред терминала нямаше таксита — поне нищо, което да му прилича на такси — така че тази възможност отпадаше. Както и идеята да скита из Диарбекир в един часа през нощта в търсене на място, където да си почине. Той с въздишка се върна в терминала, видя една пластмасова пейка и легна на нея под зорките очи на снимката на „основателя на съвременна Турция“ Кемал Ататюрк. И скоро заспа.
Утрото дойде с полицейска палка, която леко го ръгаше в ребрата. Дани запремигва и се събуди. Един ядосан полицай се бе надвесил над него и повтаряше нещо непонятно.
— Съжалявам…
Ченгето смутено се отдръпна назад.
— Amerik?
Дани седна, разтърка очи и се изправи.
— Да. Вижте, съжалявам…
— Хубав — рече полицаят и с отсечено кимване се завъртя на пети.
Дани се огледа наоколо и видя, че автогарата оживява. През мръсните прозорци на тавана струеше светлина, пристигаха пътници, мъкнещи огромни пластмасови куфари и издути раници. Той си купи чаша кафе от продавач с количка и се замисли как да стигне от точка A до точка B.
Повече от половината гишета вече бяха отворени и Дани ги обиколи едно по едно, като навсякъде питаше „Юзелюрт?“. Но навярно не произнасяше името правилно, защото в отговор турците само свиваха рамене. Накрая го написа на лист хартия и го показа на възрастен мъж в оръфана синя униформа. Старецът се вторачи в него и кимна. После го хвана за лакътя и го придружи до гише в дъното на терминала. Последва кратък разговор между стареца и прозяващия се служител, който утвърдително кимна с глава. Той посочи часовника на китката си, описа кръг с показалец, погледна Дани и вдигна два пръста. Два часа. Американецът също кимна и си купи билет.