Пейзажът за пореден път се промени. В продължение на няколко километра пътят минаваше покрай стръмна клисура, издълбана от широка река, която беше утолявала жаждата на динозаврите. Завиха на юг и хълмовете станаха по-ниски. „Русата“ земя придоби златист цвят, после сякаш се възпламени — долмусът бе навлязъл в макови полета, над които се вдигаше мараня. На един нисък хълм в далечината слънцето осветяваше средиземноморски тип вила. После отново завиха и вилата изчезна, както и маковете. Дани се зачуди какви са обитателите на тази къща в толкова отдалечен район.
След няколко километра шофьорът угаси двигателя на паркинг в покрайнините на съвсем малко градче. Ръждясала табела съобщаваше къде се намират: ЮЗЕЛЮРТ.
Слезе от долмуса и видя десетина автобуса, паркирани под навес от гофрирана ламарина. Наоколо имаше групички хора — едни се мотаеха с отегчен вид, други се блъскаха, за да се качат. Работници с дълги панталони и плетени шапки висяха край тухлена стена и пушеха, вперили погледи в американеца. После рейсът, с който беше пристигнал, потегли по посока на слънцето. Дани неволно вдъхна дизеловия дим, докато изпращаше долмуса с очи и се бореше с импулсивното си желание да се втурне подире му.
В градчето имаш един-единствен асфалтов път, от който се разклоняваха десетина странични улички. От двете му страни имаше дюкянчета, в които се продаваше всичко — от бакалски стоки до селскостопански инструменти. Имаше бензиностанция само с една колонка, железария, в която смърдеше на смазка, и ковачница. Единственият ресторант изглеждаше затворен, но в центъра имаше изненадващо приятна сладкарница. Той се отби да изпие чаша ябълков чай, после си поръча още една с порция баклава.
Когато излезе навън, видя табела с надпис ХОТЕЛ ХЕТИ и се насочи към триетажната сграда. По пътя спря в едно дюкянче, до чийто вход имаше чували с фъстъци, фурми и други плодове. Вътре видя лавици с пепси, бира и вода, овесени ядки и перилни препарати. До гишето имаше въртяща се стойка с видеокасети. Дани разгледа заглавията. Предлагаха се главно американски филми.
Купи си четка за зъби и бутилка минерална вода, две бутилки бира „Ефес“ и фунийка със сушени кайсии. Собственикът му се усмихна и му върна рестото от десетте милиона лири.
— Канадец?
Дани поклати глава.
— Американец.
Турчинът още по-широко се усмихна.
— Мой син! Завършил Колумбийския университет. Сега в „Морган-Станли“. — Той посочи емблемата на Колумбийския университет, залепена на касовия апарат, след това махна с ръка към пластмасовия макет на скалните образувания край града. — Някой ден — той в пещери. После в университет. После… не знам! — Жизнерадостен смях.
Дани също се засмя.
— Сигурно е много умен. Изискванията в Колумбия са високи.
Мъжът кимна и се усмихна, ала Дани виждаше, че английският му речник не е много по-богат от собствения му репертоар от турски думи.
— Е, доскоро.
— О, да! — отвърна бакалинът. — Доскоро!
Хотел „Хети“ нямаше нито една звезда, което означаваше, че е съвсем примитивен. „Фоайето“ беше стаичка с висок таван и рецепция, която си беше обикновено бюро. Възрастният мъж, който седеше зад бюрото, не знаеше английски, но надписът на стената показваше, че единичните стаи струват шест милиона лири — около пет кинта — на нощ.
Дани подаде паспорта си на стареца, който неодобрително изцъка с уста при вида му, после му го върна заедно с регистрационен формуляр. Предложи му химикалка и усмихнато зачака, докато американецът го попълни. После го прегледа и го постави върху десетина други. Накрая се изправи и му даде знак да го последва. Преди да тръгне, Дани скришом грабна формуляра и го пъхна в джоба си.
Минаха по сумрачен коридор и излязоха във вътрешен двор с пластмасови маси под големи червени чадъри. До облепените с натрошено стъкло бетонни стени растяха пъстри цветя. Старецът го подръпна за ръкава, постави длан под брадичката си и се престори, че лапва нещо.
Дани се усмихна.
— Ясно. Може би малко по-късно.
Хотелиерът почтително кимна, подаде му ключ с номер седем и посочи към отсрещното стълбище.
В стаята му имаше голямо легло с тънък дюшек, метална маса с два различни стола, стар дървен бюфет, а на пода — оръфан килим. Прозорците гледаха към улицата. Нямаше щори, само тежки капаци, боядисани в синьо. На тавана беше монтирана флуоресцентна лампа с гофриран абажур. До леглото бе оставен флакон райд, който го изненада, но само за миг. Макар и скромна, стаята беше безупречно чиста, завивките бяха снежнобели и мамещи. Дани устоя на изкушението, написа името на Барзан на гърба на автобусния билет и се върна на рецепцията.