Възрастният келнер го посрещна с поклон и го заведе до хладилна витрина с различни блюда. Мезета. Дани посочи тъмнозелена чушка, пълнена с ориз, кьопоолу и чиния със зелена салата. Келнерът одобрително кимна с глава и го прати при дълга скара.
Светлокос мъж със синя фланелка стоеше зад пирамида от кебапчета и шишчета, покрити с найлон. Дани посочи една от другите купчини и готвачът неодобрително се намръщи, кимвайки към месните кебапи.
Дани поклати глава.
— Само зеленчуци — поясни той.
Готвачът се изненада.
— От Щатите ли си?
Дани кимна.
— Ей, имам братовчед там.
— Нима?
— В Рихобот Бийч, Делауеър. Има фирма за почистване.
— Това е близо до Вашингтон, откъдето съм аз.
— Без майтап? Хубаво ли е в Рихобот?
— Да — отвърна Дани. — Страхотно е. Нали знаеш, слънце, пясък и океан. — Той сви рамене. — Обаче е съвсем различно от тук.
Мъжът протегна ръка.
— Аз съм Атила — с широка усмивка се представи той. — Като хунския вожд.
Дани се засмя.
— Дани Крей.
Атила посочи кебапите.
— Значи само зеленчуци, а?
— Точно така.
— Божичко, сбъркал си страната! — Той завъртя копчето на грила и лумнаха пламъци. — Освен фъстъците. Имаме най-хубавите фъстъци в света.
— Чудесно говориш английски. Къде си го учил?
— В училище.
— Имате ли добри училища тук?
Атила взе две зеленчукови шишчета, намаза ги с олио и ги напръска с лимонов сок. После ги поръси със сол и пипер и ги остави на скарата.
— Да, образователната система е много добра — отвърна той. — Всички ходят на училище до дванайсетгодишна възраст. После държим изпити. За гимназия или техникум. След това — в университета, ако си умен. Имаме трийсет университета.
— Всеки ли може да учи там?
Атила поклати глава.
— Абсурд. Влиза се адски трудно. Има огромна конкуренция на изпитите.
Дани съчувствено сви устни.
Мъжът се подсмихна.
— Знам какво си мислиш — че пека шишчета. Обаче завърших университет в Истанбул. Икономика. — Той вдигна поглед от скарата. — „Скучната наука“.
— Така й викат. Тогава защо си учил икономика?
— Защото там ме пратиха. Не е по твой избор. Аз исках да стана ветеринар, обаче държавата определя от какви специалисти има нужда. Нищо. Поне научих английски. В университета почти всичко е на английски. — Атила отново насочи вниманието си към шишчетата.
— Тогава…
— Какво правя тук ли?
Дани кимна.
Атила се усмихна хитро.
— Пека ти шишчета, приятел, както виждаш? — Той замълча за миг и прибави: — Тукашен съм. Този ресторант е на баща ми, но… В момента го няма. Затова помагам.
— Ясно.
— Наистина ли? Съмнявам се.
— Защо?
— Защото той е в затвора. — Видял изненадата на Дани, Атила поясни: — Ние сме кюрди. Всички тук са кюрди. Освен военните — те са… няма значение. Затова има много проблеми, нали разбираш?
— Чувал съм.
— Искат да унищожат културата, затова преследват езика. Допреди десет години не можехме да преподаваме, да говорим на него. И да излъчваме радио и телевизионни програми. Даже не мога да кръстя децата си както искам. Трябва да им дам турски имена.
— Значи вече е по-добре, така ли?
Атила пак се зае с шишчетата.
— Не много. Лично аз заминавам за Щатите при братовчеда. Веднага щом получа виза. Другите се предават. Или постъпват в ПКК.
Дани не знаеше какво означават тези инициали и изражението му го издаде.
— Това са кюрдските сепаратисти — поясни Атила. — Хардлайнери. Анкара ги нарича „терористи“.
— А такива ли са?
Атила се усмихна.
— Да. Абсолютно. Само че напоследък нещо поутихнаха. — Той замълча и се засмя.
— Защо?
— Хванаха лидера им.
— Като че ли не съжаляваш много.
Атила сви рамене.
— В малките градове е така — хората са изтощени. ПКК и военните разсъждават еднакво: или си част от решението, или си част от проблема. И в двата случая си прецакан.
Дани се намръщи.