— Искаш да кажеш…
— Тия хора идват… говоря за ПКК… идват и искат от теб помощ. Храна, пари, подслон. Отказваш и те прецакват. Кофти. После си взимат каквото им трябва. Защото могат. Въоръжени са. Затова ти им даваш каквото искат, естествено, и след време те си тръгват. Като скакалци. После идват военните. И казват: „Чуваме, че помагаш на бунтовниците“. Бам! — Той горчиво се засмя. — Ето как хора като баща ми се оказват в затвора. И затова аз, приятелю, пека шишчета. — Атила се ухили, вдигна цвъртящите шишчета от грила и ги сложи в една чиния. После поля малко ориз със сос от кисело мляко и посочи към масите.
Дани занесе чинията си на масата, където го чакаха салатите.
— Какво ще пиеш? — попита Атила. — Лимонада? Не е от кутия.
— Да, чудесно — отвърна Дани и седна.
Кюрдът извика нещо на келнера. В недалечния ъгъл седяха четирима старци и играеха на карти. Сервитьорът дотича с две лимонади. Атила посочи стола срещу Дани.
— Нали не възразяваш?
— Ни най-малко.
Освен старците, Дани беше единственият клиент. Атила седна и отпи глътка лимонада.
— Ти не си турист — отбеляза той.
Дани се засмя.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Как позна?
— Тук няма туристи. Градът е на петнайсетина километра от Сирия и на трийсет от Ирак. Затова имаме само наркодилъри. Шпиони. Купувачи на килими. От време на време по някой учен. Ти какъв си?
Дани поклати глава.
— Всъщност съм… скулптор. — Салатите бяха великолепни.
— Скулптор — повтори Атила, сякаш Дани му бе признал, че е щъркел.
— Точно така, но не затова съм тук. Търся един човек.
— В Юзелюрт ли? — изненада се събеседникът му.
— Аха.
— Е, не би трябвало да има проблем да го намериш. Как се казва?
— Барзан — отвърна Дани.
Лицето на кюрда помръкна.
— Реми Барзан — прибави Дани.
Атила замислено кимна с глава, после пресуши лимонадата си и се изправи на крака.
— Най-добре да се връщам.
— Чакай малко! — За втори път през последния час цялата доброжелателност на местните се изпаряваше. — Знаеш за кого говоря, нали?
Кюрдът сви рамене.
— Възможно е. И какво от това?
— Как да го открия?
— Разпитай наоколо. — С тези думи той понечи да се отдалечи, после спря и отново се обърна. — Макар че това може би не е добра идея.
Дани не го разбра.
— Защо?
— Защото според мен той не желае да го открият.
Американецът кимна.
— И аз така си помислих, обаче…
Атила опря ръце на масата и се наведе към него.
— Виж — каза той. — Тук не е място, където можеш да задаваш много въпроси. Реми има голямо семейство, голям род. Роднини са с всички и са свързани с много неща.
— С какви неща?
Кюрдът се изправи с презрително изсумтяване.
— Тук се води гражданска война — вече от стотина години. Те правят каквото трябва.
— Какво например?
— Каквото се налага. И го правят за всички нас.
Дани не разбираше за какво говори Атила.
— Старецът — дядо му — има много задължения. — Той е старейшина.
Нещо в главата на Дани прещрака.
— Искаш да кажеш… езид.
Бе ред на готвача да се изненада.
— Да — накрая потвърди той.
— Тогава…
— Виж, искаш ли да намериш Реми? Може би трябва да се срещнеш с Мунир.
— Кой е Мунир?
— Старецът. Шейх Мунир. Дядото на Реми. Едва ли ще ти каже нещо, но ако чукаш от врата на врата… — Той поклати глава. — Може да пострадаш.
Дани вдигна ръце в знак, че се предава.
— И къде да отида?
Атила въздъхна.
— Видя ли маковете?
Дани се замисли. Пътуването с долмуса. Полята, пламнали от цветя.
— Искаш да кажеш… на идване към града ли?
Кюрдът утвърдително кимна.
— А къщата? Голямата къща?
— На хълма ли? Онази вила?
Кой знае защо таксиметровият шофьор не пожела да го закара там, затова Дани хвана на стоп стар камион, шофиран от весел селянин. Камионът остро миришеше на обор, но пътят до вилата беше само няколко километра. След десет минути излязоха от поредния завой и американецът я видя на склона сред море от макове.
— Аз съм дотук — съобщи Дани и се усмихна в знак на благодарност.