„Свършено е с мен“ — помисли си Дани.
Накрая изпи три бири, вместо една и напусна кафенето няколко минути преди полунощ. Въпреки че не си бе поставил за цел да вземе решение, установи, че вече е направил избора си. Нямаше да ходи в Осло. Можеше да открие този Ролвааг по телефона, в Мрежата — не че това щеше да доведе донякъде. Ролвааг навярно беше мъртъв.
На сутринта щеше да вземе автобуса, да отлети за Истанбул и оттам с първия самолет за Вашингтон. В Щатите поне щеше да е на своя територия. И кой знае? Ако отидеше в полицията и вдигнеше много шум, Зебек можеше да го остави на мира.
Настроението му започна да се подобрява. Това се дължеше на бирата, естествено, но и на перспективата отново да види Кейли. Когато минаваше покрай малък парк с нискорасли борове, изведнъж осъзна колко е тъмно. Светеше само нащърбената луна. Повечето улични лампи не работеха и изглежда бяха изпотрошени: от стълбовете стърчаха букети от жици. Най-вероятно това бе дело на общината. Електричеството в Турция беше скъпо — личеше по слънчевите панели, флуоресцентните лампи и по… мрака.
По улицата изтътна трактор, последван от боклукчийски камион с пробито гърне. Неколцина тийнейджъри играеха на гоненица. Дани спря да ги погледа, но момчетата трудно се различаваха, тичаха в тъмнината, дюдюкаха и се кикотеха.
В подножието на склона, който водеше към хотела, стигна до един дюкян. Въпреки късния час стоките все още бяха изложени навън. Чайници и дъски за пране, гевгири и четки за тоалетни чинии, свещи и велосипедни гуми — и още много други неща — бяха навързани във верига и висяха над вратата.
„Като призрачен град, само че призракът съм аз“ — помисли си Дани.
По склона се спусна черен мерцедес и светлината на една улична лампа се отрази в предния му капак. Когато се приближи, автомобилът намали скорост и Дани си помисли, че са го взели за местен и след миг шофьорът ще отвори прозореца да го попита за пътя. Готвеше се извинително да свие рамене, когато мерцедесът изведнъж даде газ и той разбра, че е допуснал ужасна грешка.
15.
Милион пъти беше чувал за това. Всички бяха чували. И независимо дали се отнасяше за пресрещане на магистралата или отмъкване на дамска чанта в центъра на града, всички бяха единодушни: става невероятно бързо! Така казваха. И бяха прави. Винаги бяха прави.
Мерцедесът рязко увеличи скоростта, с пищящи гуми направи обратен завой и му прегради пътя. Нямаше време да реагира. Обърна се навреме, за да види втората кола, която спря до тротоара точно зад него. Вратите се отвориха и отвътре наизскачаха мъже. Той инстинктивно отстъпи назад и понечи да се завърти, когато нечия ръка го сграбчи през врата и го помъкна към мерцедеса. Дани замахна с крак и удари вещо меко. Разнесе се болезнен вик. В следващия момент го блъснаха на задната седалка и го метнаха на пода. Нечие коляно се заби в гърба му и остана там.
Колата се понесе нагоре по склона и полетя в мрака. Разгневен и уплашен, Дани с усилие се изправи на четири крака, ала получи юмрук по ухото и се стовари обратно на килима. Пред очите му избухна дъжд от искри.
— А си мръднал, а съм те заколил — прошепна в ухото му мъжки глас.
Усети острие на нож под брадичката си. Нищо не можеше да направи. Въздъхна и се отпусна на килима. Някой изви ръцете му зад гърба и му сложи пластмасови белезници. И после — нищо. Лежеше на пода, слушаше ударите на сърцето си и се задушаваше от миризмата на изкуствения килим. Нямаше представа къде го водят. В някоя пещера или клисура, каквито беше видял на идване в Юзелюрт. На някое тъмно място, където да могат да го убият и да се избавят от трупа му.
Не чуваше нищо, освен свистенето на гумите и приглушения рев на двигателя. В главата му отекваше стара песен на Дилан — като топче на рулетка, което безспирно се върти:
Тези стихове можеше да са смешни, ако не бяха толкова страшни. Страхуваше се. И не само от смъртта. Зебек убиваше по такъв начин, че на смъртта й бе излязло лошо име.