— Повече трябваше да внимаваш, приятел — успокоително каза той.
После старателно почисти кръвта от лицето му и му изми краката, като прокарваше гъбата между всичките пръсти. Действията му бяха едновременно нежни и болезнени и Дани се запита дали не извършва някакъв кюрдски предпогребален ритуал.
Накрая мъжът му обу чорапите и се опита да му нахлузи обувките. Невъзможно. Той изчезна и след малко се върна с чифт гумени сандали голям номер. Пъхна ги на краката му и ги закопча като родител на малко дете. После му помогна да се изправи и с насърчителна усмивка го поведе към вратата. Придвижваха се бавно — Дани ситнеше като китайка със завързани крака.
Вратата се отвори и той се озова под яркото слънце. Когато очите му се приспособиха, видя, че е бил затворен в каменна пристройка до обор. Кюрдът го придружи до предната дясна врата на яркозелен пикап. Въпреки болките Дани изненадано се подсмихна. Родителите на Кейли имаха същия в ранчото си в Южна Дакота. Забелязал изражението му, продавачът се ухили и на Дани му хрумна, че може би все пак няма да го убият.
Пикапът потегли по чакъления път, от двете страни на който растяха подкастрени върби. Ветрецът шумолеше в сребристите листа, обръщаше ги навън и те сякаш искряха на слънцето. Колкото и да бе красиво, всяка дупка по пътя караше Дани да потреперва. Той държеше краката си кръстосани в глезените и завъртени встрани. Кюрдът го стрелна със съчувствен поглед, но така и не намали скоростта.
Когато се изкачиха по склона, стигнаха до сводест портал в дълга стена, облепена с обичайните натрошени стъкла. Пазачът отвори прозореца на будката, размени поздрави с кюрда и се скри. След секунди електрическата врата се отвори и пикапът бавно влезе в просторен двор с изобилие от цветя и дървета, сред които се издигаше великолепна вила от камък с цвят на пчелен мед.
Сградата беше двуетажна, като първият етаж изглежда се състоеше от сервизни помещения — кухни, стаи на слугите и така нататък. С помощта на спътника си Дани слезе от пикапа и се качи на втория етаж. Там кюрдът въведе поредица от цифри в клавиатурата на стената и двете крила на старата дървена врата безшумно се разтвориха. Докато очите му се приспособяваха към промяната в светлината, Дани чу пиано и после тихо изръмжаване, което го накара да замръзне на мястото си. Застанал неподвижно, той скоро долови второ ръмжене — малко по-влажен звук, може би на пет-десет сантиметра от слабините му. Американецът сведе поглед и се озова пред свирепата муцуна на мускулест родезийски мастиф и негов озъбен близнак.
Мъжът от магазина се подсмихна под нос, после нежно извика имената на кучетата.
— Кастор… Полукс…
Ръмженето мигновено се превърна в прозявка. Едното животно се отдалечи, а другото легна и започна да се ближе.
Бившият мъчител въведе Дани в най-невероятната стая, която беше виждал. Тя бе огромна, със сводест таван, висок най-малко шест метра. Две от стените и таванът бяха изсечени от масивни каменни блокове с цвят на мед. Другите две стени бяха стъклени. Едната гледаше към градината, а другата — към тучен атриум в центъра на къщата. По мраморния под като скъпоценни камъни пъстрееха ориенталски килими. Във въздуха се носеха вариациите на Голдберг.
Едната стена беше опасана от каменен миндер, чиято твърда повърхност бе омекотена с възглавници, покрити с килими. Над миндера висяха картини и скици на немски експресионисти. Дани веднага позна творбите на Ото Дикс, Емил Нолде и Оскар Кокошка.
На другата каменна стена беше монтиран дълъг плот от полиран орех, върху който имаше компютър, стереосистема и четири вградени в стената плоскоекранни монитора. На удобен стол пред мониторите седеше мъж и пишеше на клавиатура, отразяваща представата на „Майкрософт“ за ергономичност. В панталона на кръста му бе пъхнат определено не ергономичен пистолет четиридесет и пети калибър. Продавачът на килими докосна Дани по рамото и му даде знак да почака. После се приближи до непознатия пред компютъра.
Американецът се вторачи в мониторите, на които се виждаха различни порти и врати, пътят до вилата и вътрешността на пристройката, в която го бяха пребили. Той потръпна и насочи вниманието си към картините — в частност към една от тях, която се различаваше от другите. Тя бе импресионистична, един от синьо-зелените силуети на палмов лист, които беше направил Матис по време на пътешествията си в Мароко. Идеално разположена, тя отразяваше ярките багри, които се виждаха през прозореца към атриума. Дани толкова много се удиви, че вижда произведение на Матис на такова невероятно място, че не забеляза приближаването на непознатия мъж.