Най-ужасните ми кошмари оживяха с ужасяваща яснота.
Никой не стоеше до нея, но в стаята имаше хора, макар да не ги виждах. Всичко, което виждах, бе Кити. Лежеше по корем с обърната настрани глава. Лицето й беше ужасно бледо и измъчено, очите й — едва отворени. Капчици пот покриваха челото й.
Мили боже, имаше толкова много кръв — стичаше се от гърба на Кити, стичаше се по масата, на която лежеше тя, капеше по пода.
Гърбът й… гърбът й приличаше на пихтия. Разрязани мускули и стърчащи кости. Сякаш Фреди Крюгер1 я бе нападнал. Бях почти сигурен, че гръбнакът й е… не можех да довърша изречението.
Измина секунда, откакто влязох в стаята и скочих напред, избутвайки идиотския охранител от пътя си. Залитнах, когато стигнах до Кити и протегнах напред ръце, за да се задържа. Те цопнаха в кръвта — нейната кръв.
— Исусе — прошепнах… — Кити… О, боже, Кити…
Миглите й не помръднаха. Нищо. Кичур коса висеше от бледото й, подгизнало от пот чело.
Сърцето ми туптеше нестабилно, опитваше се да не изостава и в този момент осъзнах, че проблемът не е в него, а в сърцето на Кити. Не знаех как се е случило това. Не че не ми пукаше, наистина исках да разбера, но в момента това не беше най-важното.
— Тук съм — казах й, без да обръщам внимание на другите в стаята. — Ще се справя.
Отново нищо. Изругах и се обърнах, подготвяйки се да се отърся от човешката си кожа, тъй като щях да се нуждая от всичките си сили, за да поправя стореното. Погледът ми попадна за секунда на Нанси.
— Кучка.
Тя закачи химикалката за папката и изцъка с език.
— Трябва да се убедим, че можеш да лекуваш в извънредни, катастрофални условия. Раните са смъртоносни, но не причиняват моментална смърт, за разлика от стомашни рани или повреди на други органи. Ще трябва да я излекуваш.
Някой ден щях да убия тази жена.
Обхвана ме ярост, която ме изпълни с енергия. Преминах в истинската си форма. От дълбините на душата ми се понесе рев. Масата се разтресе. Инструментите проблеснаха и паднаха от подноса. Вратичките на шкафовете се отвориха.
— Исусе — прошепна някой.
Сложих ръка върху Кити.
Котенце, тук съм. Тук съм, скъпа. Ще залича всичко това. Всичко.
Не последва отговор. Обзе ме страх.
От ръцете ми излезе топлина и бяла светлина с червен блясък погълна Кити. Слабо дочух думите на Нанси.
— Време е да преминем към фазата на мутация.
Лечението на Кити ме изтощи. Всички в стаята наистина бяха късметлии, тъй като можех да умъртвя поне двама, преди да ме обуздаят, стига да можех да си движа краката.
Опитаха се да ме изведат от стаята, след като излекувах Кити. За нищо на света не бих ги оставил насаме с нея. Нанси и Дашър си тръгнаха, но докторът се заседя. Проверяваше показателите на Кити. Каза, че всичко е наред. Че е напълно излекувана.
Исках да го убия.
Струва ми се, че и той го знаеше, и затова стоеше на разстояние от мен.
След малко излезе. Остана само Арчър. Не говореше, което ме удовлетворяваше напълно. Малкото уважение, което си бе спечелил, се изпари в мига, в който разбрах, че е стоял в стаята през цялото време, докато те… са я подложили на това мъчение. Само за да разберат, дали съм достатъчно силен да я измъкна на косъм от смъртта.
Съзнавах какво предстои — безкраен поток от полумъртви хора.
Изтласках тази представа от съзнанието си и се съсредоточих върху Кити. Седях до леглото на тъпия въртящ се стол, на който бе седяла Нанси; държах отпуснатата й ръка и я галех с палец, надявайки се, че все някак ще усети. Не се бе събудила. Молех се да е изгубила съзнание още в началото на това зверство.
В един момент влезе медицинска сестра, която трябваше да почисти Кити. Не исках никой да се доближава до нея, но също така не исках да се събуди, обляна от собствената си кръв. Исках да се събуди, без какъвто и да е спомен за станалото.
— Ще се справя — заявих и се надигнах.
Сестрата поклати глава.
— Но аз…
Приближих се до нея.
— Аз ще го направя.
— Нека той го направи — обади се Арчър сковано. — Излез.
Изглежда, сестрата възнамеряваше да спори, но най-сетне си тръгна. Арчър извърна глава, докато аз свалях пропитите с кръв дрехи, за да почистя гърба й. А гърбът й… имаше белези — зловещи червени линии под плешките й. Напомниха ми за една книга, която тя бе чела — за ангел с откъснати крила.