— Не е задължително — каза той.
— Знам.
— Не купих презервативите с намерението да го правим тази вечер.
Засмях се.
— Значи… не си прекалено самонадеян?
— Винаги съм прекалено самонадеян. — Той се наведе и ме целуна нежно. — Не знам дали не е прекалено за теб. Не искам да…
Накарах го да замлъкне, като прокарах пръсти по ластика на долнището му.
— Ти си съвършен. Искам го. С теб. Всичко е наред.
Той си пое дъх и потрепери.
— Боже, така се надявах да го кажеш. Това означава ли, че съм ужасен човек?
Усмихнах се едва.
— Не. Означава, че си мъж.
— О? Така ли? — Отново улови устните ми, после се отдръпна и леко ме захапа. — Означава, че съм мъж?
— Да — въздъхнах аз. Гърбът ми се изви, когато той прокара ръка по тялото ми и после отново докосна възела. — Добре де. Ти си повече от мъж.
Засмя се с цяло гърло.
— Така си и мислех.
Дъхът му пареше подутите ми устни. Той притисна устни към шията ми, където се усещаше пулса ми. Затворих очи, доволно потънала в урагана от усещания. Имах нужда от това, наистина имах нужда. От един обикновен миг, от това просто да бъда с него.
Целуваше ме, докато развързваше кърпата. Тялото ми потръпна от хладния въздух. Той прошепна нещо на своя мелодичен език. Искаше ми се да можех да го разбирам, тъй като думите звучаха красиво.
Повдигна ме, очите му прогониха тръпките и ме сгряха отвътре. Контурите на тялото му засияха с лека бяла светлина.
— Красива си.
Спомних си белезите на гърба си.
— Всяка частица от теб — каза той, сякаш бе прочел мислите ми.
Може би го бе сторил — когато го притеглих за долнището му, той се подчини и се притисна до мен. Голи гърди до голи гърди. Плъзнах пръсти в косата му и увих крака около ханша му.
Той рязко си пое дъх.
— Побъркваш ме.
— Чувството е взаимно — казах и долепих бедра до неговите.
Простена и мускулите на ръката му изпъкнаха. Погледнах очертанията на меките му устни. Той пъхна ръка между телата ни и бързите му пръсти в миг ме отпратиха в дълбокото…
Силна жълта светлина внезапно изпълни стаята и разби момента.
Деймън бързо се отдръпна от мен и разбърка косата на слепоочията ми. Изстреля се към прозореца и съвсем леко дръпна завесата. Трескаво опипвах матрака, за да намеря кърпата. Покрих се, станах от леглото и грабнах пистолета.
Ужас стегна гърлото ми. Нима вече ни бяха открили? Приближих се до него, без да свалям кърпата. Ръката ми така се тресеше, че пистолетът потракваше.
Деймън въздъхна шумно.
— Просто фарове. Някакъв идиот освети паркинга, докато се мъчи да излезе. — Той пусна завесата и прошепна: — Това е.
Стиснах здраво дръжката на пистолета.
— Фарове?
Погледна оръжието в ръката ми.
— Да, това е, Ани Оукли.2
Пистолетът сякаш бе залепен за ръката ми. Сърцето ми още препускаше от ужаса, който бавно напускаше вените ми.
Тогава осъзнах с поразяваща яснота, че бяха превърнали живота ни в ад. Щяхме да треперим от страх и ужас всеки път, когато някой запалеше фарове или почукаше на вратата ни, или се приближеше към нас.
Това беше.
Първата ми реакция щеше да бъде да взема пистолета, да се приготвя за стрелба — и ако се налага, да убивам.
— Кити…
Поклатих глава. В стомаха ми се запали огън, който стигна до гърлото ми. Сълзи пареха очите ми. Безброй мисли препускаха в съзнанието ми. Сърцето ми се сви, лед скова дробовете ми. По гърба ми премина тръпка. Четири месеца бях сдържала сълзите си и сега те се изсипаха неудържимо.
Деймън застана пред мен след миг и нежно отдръпна пръстите ми от пистолета. Остави го на масата.
— Ей — каза и обгърна лицето ми с длани. — Няма проблем. Всичко е наред. Тук няма никой. Добре сме.
Знаех, че е така, но ставаше дума за нещо повече от някакви фарове. Ставаше дума за всичко — резултат от четирите месеца, през които нямах контрол върху живота или тялото си. Всичко се бе натрупало в мен — силният страх, който не ме напускаше, отчаянието, с което се будех всеки ден, прегледите, стрес тестовете. Болката от разрязването и ужасът при смъртта на излекуваните хора. Всичко това буквално ме срина. Мъчителното бягство, стрелбата по хора — истински, живи хора, със семейства; поне един от тях бе мъртъв. Кръвта му плисна по лицето ми.