Нека споменем още, че всеки две антиномично допълващи се личностни структури често инстинктивно се привличат, упражняват една върху друга магическо въздействие, защото обикновено нищо не ни запленява така силно, както ако някой друг по впечатляващ начин изживява това, което ние самите предусещаме като възможност в нас, но вероятно потискаме или не сме се научили да живеем, съответно не ни е било позволено. Сякаш искаме чрез съответния противоположен тип да стигнем до „цялостност“, до една пълнота, която трябва да ни освободи от нашата индивидуална ограниченост и едностранчивост, което представлява и една съществена част от взаимното привличане на половете.
В този смисъл обикновено се привличат от една страна шизоидните и депресивните хора, а от друга натрапливите и хистеричните. Дали тук намира израз нашият несъзнаван копнеж за допълване, желанието да намерим в партньора това, което липсва на самите нас; дали тук предчувстваме възможността да бъдем освободени от оковите на съдбовната структурна предопределеност? Във всеки случай в антиномичното привличане на противоположните типове може би е заложен шанс за такова допълване. Но само ако сме готови да приемем другостта на другия, да погледнем на него насериозно и да искаме да го разберем, можем да се надяваме да открием и да развием тази другост и в самите себе си. Разбира се, в реалния живот това обикновено изглежда иначе: в него всеки се опитва да вкара другия в собствените си релси, да го направи по възможност подобен на самия себе си, с което не само творческото напрежение се загубва, но и обикновено се стига до ожесточени битки. Или човек тотално не разбира другостта на другия, защото не е готов да се научи на нещо ново или пък защото измерва поведението му само със собствените си мащаби, които не са валидни по отношение на другия.
Когато шизоидният и депресивният партньор инстинктивно се привличат, това обикновено има следните основания: шизоидният предугажда готовността и способността на депресивния да обича, неговата жертвеност, неговите усилия да се вчувства и заставането му на заден план; тук той предусеща, ако това изобщо е възможно, шанса за избавление от своята изолираност, възможността да навакса чрез партньора нещо, което никога не му е било позволено да преживее: да се доверява и да се чувства на сигурно място. Тук магията на привличането се крие в това, че шизоидният усеща в депресивния възможности, които са били заложени и в неговата същност, но са останали непроявени в развитието му. А от друга страна, депресивният е запленен от обстоятелството, че шизоидният живее така, както той сам никога не се е осмелявал, съответно не му е било позволено: като независим индивид, без страх от загуба и чувство за вина. В същото време той усеща, че има насреща си някой, който неотложно се нуждае от неговата готовност да обича. Колко фатално може да се окаже всичко това, вече видяхме в описания по-рано пример. Защото когато шизоидният усети желанието на депресивния да се вкопчи в него, това констелира неговия централен страх от зависимост; а когато депресивният усети порива за независимост на шизоидния, това констелира неговия централен страх от загуба. Тогава двамата изострят тъкмо своите защитни позиции в едно безкрайно трагично неразбиране.
Описаният като натраплив човек бива запленен от цветната пъстрота, жизненост, радостта от риска и готовността за всичко ново у противоположния му хистеричен тип, защото той самият прекалено много се придържа към познатото, винаги мисли за своята сигурност, и по този начин — както и сам той усеща — ненужно стеснява живота си. И съответно хистеричният човек е запленен от своя противоположен тип, защото последният притежава стабилност, солидност, последователност и надеждност, този живот-в-порядък, който така му липсва. Тук обаче също може да се стигне до трагични оплитания и недоразумения, когато всеки се опитва, заради специфичните си страхове, да наложи на другия своя начин на живот. Тогава натрапливият човек — с още по-голяма щателност, педантичност и придиряне, с вечно имащата право закостенялост и претенции за власт, със своята склонност да изтръгне нещо насила — само тласка партньора все повече в неговата хистерия, защото последният остава с впечатлението, че му се отнема въздухът за дишане. Коректността, трезвостта и обективността на натрапливия партньор, който крие зад това поведение своя централен страх от промяна, карат хистеричния партньор да възприема живота си с него като програмиран, установен, без блясък и разнообразие, без импровизации и разведряване на всекидневието със светли промеждутъци; хистеричният се нуждае от всичко това точно толкова, колкото и от намирането на потвърждение от страна на партньора, което последният твърде скъпернически му дава, от страх да не го разглези. Хистеричният партньор от своя страна — заради централния си страх от биването определен — все повече обърква и обезпокоява натрапливия, или го принуждава да вдигне ръце пред неговата необяснима антилогика, противоречивост и необвързаност, сега съзнателно използвани като защита, както и най-вече заради неговите претенции, които на свой ред карат натрапливия партньор да предприеме още по-строги мерки. И в този случай двамата живеят, разминавайки се един друг, и пропускат шанса да интегрират в себе си допълващото ги.