И може би тя отива още по-надалеч. Някъде към средата на живота ние изглежда по обратен ред още веднъж преминаваме най-ранните фази от нашето развитие на едно по-високо равнище, при което наново трябва да преодолеем съответните страхове: това започва с осъзнаването на факта, че простиращото се пред нас бъдеще е ограничено, че вече нямаме пред себе си пълнотата на всички възможности, така ние отново се срещаме със страха от окончателното. След това разбираме, че и създаденото от нас, материалните блага и духовните достояния, се променят пред погледа ни, че нашата виталност отслабва, че няма абсолютност и трайност, с което ние наново узнаваме страха от преходността. В последствие преживяваме раздели; децата ни напускат и създават собствени семейства; смъртта ни отнема близки хора и ние започваме да разбираме, че постепенно трябва да се научим да оставяме нещата на техния ход — чрез което по нов начин се констелира страхът от самотата. И в последната фаза на нашия живот ни очаква смъртта, умирането, което не можем да разделим с никого, и в което не можем да вземем никого със себе си — и ние за последен път се срещаме със страха от отдаването — сега на смъртта. Кръгът на нашето съществуване се затваря с тази последна стъпка във великото неизвестно, от което някога сме направили първата крачка навън.
Разбира се, някои хора, които не са се осмелили да извършат тези стъпки, повтарят едва ли не буквално връщането назад: те не приемат остаряването и искат на всяка цена да останат млади; те толкова повече се привързват към собствеността, колкото по-силно усещат, че времето и силите им ги напускат; с възрастта те се превръщат отново в деца, проявяват интерес само към ядене и пиене, към своето храносмилане, своето здраве и най-накрая свършват като безпомощни старци, които почти не се отличават от безпомощното малко дете.
Читателят вероятно ще остане разочарован, ако в опита да разпознае себе си в една от описаните четири структури на личността не успее еднозначно да се причисли към някоя от тях, а по-скоро открива в себе си по нещо от всички, както и от всеки от основните страхове. Но тъкмо обстоятелството, че те така да се каже не се проявяват в „чист“ вид, говори според мен за близостта на основните страхове и типове структури до живота, до действителността. Защото една такава еднозначност много повече би отговаряла на нашата рационална потребност от ясни дефиниции и отграничаващи се системи, отколкото на действителността на живота, по отношение на която това би означавало насилие. Нещо повече, след като при основните импулси и спадащите към тях страхове става дума за общочовешки дадености и след като тяхното оформяне е свързано с протичането на най-ранните фази от детското развитие, които всички ние задължително преминаваме, то тогава ние би трябвало да познаваме всички тях като възможности и като наченки в самите нас. Ние дори бихме могли да кажем, че в известен смисъл сме толкова по-жизнени, колкото повече сме „у дома си“ във всички тези четири сфери, съответно ако у нас не е изцяло отпаднал нито един от основните импулси — това би означавало, че ние сме успели относително здравословно да преминем фазите от детството, в които импулсите и страховете придобиват своята първоначална форма. По тази причина тъкмо едностранчиво подчертаните структури на личността са по-застрашени; те ни дават възможност да видим особено ясно значението на ранното детство за нашето нормално развитие.