С нарастване на аутизма шизоидният все повече загубва интерес към света и хората, един процес, който се определя като загуба на обект и който често бива описван от самия него като апокалиптично преживяване. Когато човек все повече оттегля тъкмо своето заинтересовано съучастие в света, своето емоционално отношение към него, светът обеднява, потъва, превръща се в нищо, бива у-нищожен. Сънищата на шизоидните хора често изразяват едно такова жизнено чувство: Аз се намирам върху голяма, въртяща се шайба, подобна на дяволско колело, което кръжи все по-бързо и все по-бързо; аз едва се държа, хлъзгам се все по-близо към външния ръб и всеки момент мога да бъда изхвърлен в Нищото. Или: Крепост от циментови стени с няколко малки шпионки сред огромна пясъчна пустиня; крепостта е добре въоръжена и снабдена с хранителни продукти за години; аз я обитавам сам. Самотата, заслоняването, защитата от страха и нуждата от независимост едва ли могат да бъдат представени по-сполучливо.
Пуст снежен пейзаж; на заден план няколко прекършени дървета, на преден план една малка вана с гореща вода; аз се чувствам много самотен. Този сън на един младеж описва неговата ситуация:
Той е третото и последно дете в семейството, родено след завръщането на бащата от Първата световна война. Бащата бил ранен в главата, вследствие на което лесно се разстройвал и дразнел и бил неспособен да управлява фермата, в която те живеели. Майката била много загрижена за него; в този период тя поела ръководството на стопанството и нямала много време за детето — на езика на съня: малкото топлина, както това е представено с ваната. Момчето се чувствало много самотно и когато било на 12 години конструирало следната „връзка“ с майката: вечер, когато то вече било в леглото, тя обикновено свирела на пиано; то свързало с тел и батерия един клавиш към лампата до леглото си, която светвала, когато майката натискала този клавиш.
Подобни психодинамични причини не рядко лежат в основата на технически изобретения, които несъзнателно трябва да коригират преживените по време на детството липси, в този случай една незаситена потребност от контакт.
Едва ли бихме могли да представим по-изразително шизоидното биване-в-света, отколкото тези сънища го правят. Максим Горки, който имал много трудно детство и отрано трябвало да потегли на странстване, за да печели пари, изглежда е познавал тази нагласа. Когато веднъж посетил Толстой, той му разказал свой сън, в който по една от безкрайните зимни руски улици марширували няколко чифта ботуши — само ботушите. Надали самотата би могла да бъде представена по-сбито.
Следователно отдръпването от света и оттеглянето в самия себе си постепенно водят до загуба на света, която се преживява с много страх, като пропадане в Нищото, в абсолютната празнота, както това става в съня с дяволското колело. Често страховите представи и сънища на шизоидните хора приемат формата на световни катастрофи от апокалиптичен вид. Този, който прекалено иска да се вкопчи в самия себе си, е изложен на опасността да изгуби света и така в крайна сметка остава с представата, че единствено той съществува.
Нека опишем с още няколко примера последствията на страха от близостта и на надценяваното „въртене около себе си“. Предизвиканата по този начин недоверчива бдителност заплашва все повече да се превърне в болестна себеотнесеност: тези хора чуват, както казва народът, как „расте тревата“, т.е. те допускат, че винаги и навсякъде витаят опасности и провиждат дори зад най-невинната забележка обезпокоителни мотиви.
Когато веднъж окачих в кабинета си нова картина, един шизоиден пациент веднага предположи, че с това съм имал конкретно, отнесено към него намерение, да тествам реакцията му спрямо промяната. Наред с почти параноидната себеотносеност този пример показва фино регистриращата сетивна бдителност на шизоидните — те обикновено възприемат и най-малките промени в околния свят, които не биха направили никакво впечатление на останалите. За своята ориентация в света те разчитат изключително на сетивните си възприятия, които тъкмо затова са изострили. В друг случай, когато по време на терапевтичната сесия телефонът иззвъня няколко пъти, същият пациент си мислеше, че аз съм поръчал тези обаждания, за да проверя как той ще реагира на смущенията.
Когато човек отнася към самия себе си почти всичко, което възприема навън — нещо, което изобщо не би хрумнало на някой друг с повече контакти и по-живи връзки с околните, — той постепенно става подвластен на една мания в отношенията и значенията, която може да се разрасне до същински маниакална система и вече да не може да бъде коригирана. Тогава този човек не се среща с нищо и с никого случайно, тогава навън вече не се случва нищо, което да не стои в тайна връзка с него самия и да няма някакво особено значение, до което той ще се стреми да се добере.