За депресивния човек сексуалността е по-маловажна от любов, благосклонност и нежност. Веднъж получили ги, те щедро се раздават и в телесното, тук те също умеят да се вчувстват и споделят нагласата, че в любовта няма граници за позволено и непозволено. В случаите на голяма зависимост можем да срещнем всички възможни форми на мазохизъм, дори крепостничество, зад което не рядко стои представата, че единствената възможност да задържиш партньора е, като изцяло се подчиниш на волята му.
Колко свобода или обвързаност са необходими на отделния човек, колко може или не може да понесе, никога не се решава с всеобщ регламент; тук всеки трябва да намери подходящото за него решение. Хората сами по себе си, техните заложби, техните жизнени истории и социални ситуации са твърде различни, за да можем да поставим валидни за всички изисквания за партньорство, а отклоняващите се от тях да осъдим като неправилни или лоши. Ние трябва да проявяваме поне толкова човешко разбиране един към друг, че да уважаваме и далечни за нас форми на любов; иначе твърде лесно осъждаме тъкмо онези, които още в детството си са преживели емоционални липси, така че трудно могат да намерят пътя към една зряла любов, и сега дори биват наказвани за това.
Депресивният човек и агресията
След всичко казано дотук става ясно, че за депресивния човек е голям проблем да се справи със своите агресии и афекти. Как да бъде агресивен, да се заявява и налага, когато е обзет от страх от загуба, преживява се като зависим и толкова много се надява на любов? Зависимият не може да нападне този, от когото е зависим, от когото се нуждае. Това би означавало да отсече клона, върху който седи. Но светът и хората — такива, каквито са, какъвто, разбира се, е всеки един от нас — правят от друга страна агресиите и афектите неизбежни. Как обаче депресивният да се отнася към своите агресии, след като те му се струват толкова опасни?
Едната възможност е да ги избягва. Това се постига чрез създаването на една идеология на миролюбието. По този начин човек не допуска нито в себе си, нито навън възможността за агресия, както и нея самата. Там, където би трябвало да се наложи, да влезе в сблъсък, където всъщност би трябвало да се отбранява, той обезврежда ситуацията, като я преиначава и оневинява — другият съвсем не е имал това предвид; не си струва да станеш агресивен заради една дреболия, така само се излагаш. Колкото повече човек се оттегля в рамките на една такава идеология, допуска да бъде наранен, без да се съпротивлява, не си позволява собствени афекти, толкова повече това поведение трябва да бъде компенсирано от чувството за морално превъзходство, без самото то да бъде разпознато като една — при това сублимна — форма на агресия.
Това поведение кулминира в ролята на страдалеца, която може да доведе до душевен, морален или сексуален мазохизъм. Тук се стига до онова странно взаимодействие, в което неизживяното, непосмяното се съпреживява в идентификацията с другия, комуто то в известен смисъл е предоставено, прехвърлено. Който превръща себе си в обект на един изискващ, вземащ си и агресивен партньор, съпреживява в идентификацията с него не само тези потиснати у себе си страни, а особено силно изпитва чувството на морално превъзходство: като понасящ той е по-добрият и смята, че е невинен, когато оставя другия да бъде виновен. Тук става ясна проблематичността на едностранчиво преживените „добродетели“: докато човек съзнателно вярва, че е страдащият, несъзнателно превръща другия в страдащ; садомазохистичното отношение се преобръща; „светецът“ става мъчител, а „грешникът“ — мъченик. „Не убиецът, а убитият е виновен“ е заглавието една пиеса от Франц Верфел. Защото когато в търпеливо смирение депресивният оставя другия да стане агресивен, „лош“ и с това виновен, той събужда и засилва у него чувството за вина; а ако пък се разболее заради другия, последният никога няма да може да се освободи от чувството за вина, докато самият депресивен си остава невинно страдащият. Тук могат да се разиграят страховити неща, които дават представа за интензивността на афектите, стоящи зад тежките депресии, без засегнатият да ги осъзнава като агресия — той би бил дълбоко шокиран, ако човек му предложи това тълкуване.