Те разглезват детето от самото начало, още с кърменето, вземат го на ръце при всеки плач — който често е само проява на витална активност — и по този начин задушават жизнените му импулси; откликват на всяка негова реакция на неудоволствие със затрупваща нежност, така че то няма почти никакъв шанс да изрази афекти или да намери собствени решения за своя неконфорт. Те постоянно са около детето, привличат като магнит неговото внимание и чувства върху себе си и живеят с него, казано на езика на бокса, в един постоянен клинч, в една взаимооплетена близост, в която никой вече не може да се движи свободно. Водени от същите мотиви, те и по-нататък се опитват да снемат всичко от детето, да го свършат предварително, да му го „сдъвкат“ и да застанат като буфер между него и света, да го предпазват по всякакъв начин. Те не могат да приемат здравословните и неизбежни афекти на детето и реагират на тях с обида и сълзи, така че то изпитва чувство за вина, дори заради съвсем нормални начини на поведение, адекватни за възрастта му.
Всичко това не само обвързва все повече детето към майката, в тази ситуация то има твърде малко шансове за своите собствени импулси и не е в състояние да предприеме нищо без майката или нейното разрешение. Може да се стигне дотам, че в крайна сметка детето да няма дори вече собствени желания; тогава то резигнира и изпада в пасивно безразличие, но в същото време очаква някой да отгатне и изпълни желанията му, защото то самото се е отучило, отказало се е да желае. Така възникват пасивното поведение на очакване и удобство, представата за живота като за царство на безделниците — които прикриват лежащата отдолу депресия. В своя роман „Обломов“ Гончаров превъзходно изобразява такъв тип развитие.
Радикалното отпадане на желания, искания и импулси води по-нататък до една всеобща неумелост в общуването със света, поради която човек вторично става още по-зависим от другите. Тези майки често описват на детето света навън като зъл и опасен, така че в своето по-нататъшно развитие то остава с чувството, че топлина, защитеност, разбиране и сигурност съществуват само вкъщи при майката. Мисълта, че у дома то вече има възможно най-доброто, допълнително отслабва импулса му да се обърне към света. Такива майки не допускат по възможност никого до детето и ревниво го пазят; приятели и приятелки биват развенчавани, или майката, тъжна и наскърбена, реагира на приятелствата като на изневяра спрямо нея, защото във всеки друг тя вижда потенциален съперник, който би могъл да й отнеме детето. Така то бива „нежно изнасилвано“, често чак до пубертета, а дори и по-късно; неговите собствени импулси биват задушавани в обгръщащия всичко памук на грижовната майчина любов. До детето не стига нищо сурово, твърдо и студено, спрямо което то да може да се докаже. То разчита, че светът навън ще продължава да е разглезващ и се проваля, когато се сблъска с него. Едва тогава то преживява собствената си неспособност и слабост, от които се скрива отново в старата защитеност. Заради неговата Аз-слабост справянето с живота му изглежда една толкова непосилна задача, че то се ужасява и резигнира.
Такива майки следователно не могат навреме да пуснат детето на воля и да дадат свобода за собствено развитие. Те го обвързват към себе си чрез тяхната претенция за любов, която дори не допуска детето да изрази свободно своята благосклонност, а я изисква. Бъди мил с мен. Дай ми една целувка. Те правят всичко вместо него. Остави, аз ще го свърша вместо теб. Това все още е много тежко за теб. Още не можеш да… — и секват неговите собствени импулси. Не искаш ли да си играеш, с това? Престани вече — без да имат представа какво причиняват по този начин. Така те убиват всяко здравословно себеразгръщане в детето, а в крайна сметка и толкова важните „упражняващи се“ върху живота фантазии по време на първите му опити за овладяване на света. Ако детето не може да научи в тези условия „въртенето около себе си“, то остава фиксирано за майката, реагиращо ехо, и не познава нито света, нито своите собствени възможности и граници. То остава с пасивна нагласа и готовност за приспособяване, с очакването, че животът също е една разглезваща майчинска инстанция. Естествено така разочарованията са неизбежни и те обикновено водят до разразяване на досега латентната, неусетно промъкваща се депресия.