Спрямо детето се отправят свръхизисквания, когато от него отрано се очаква приспособяване към условия на живот, твърде малко съобразени с неговите индивидуални потребности. Ако то бива нередовно кърмено, ако веднага след хранене бива слагано в леглото, без да му се обръща повече внимание, ако майката няма достатъчно време за него и изпълнява акта на кърмене бързо и нетърпеливо — то това са някои от най-честите примери за евентуални свръхизисквания. Тъй като все още не може да се съпротивлява и да дава израз на своите потребности, детето постепенно резигниращо приема света такъв, какъвто е, и се настройва спрямо него, защото очевидно няма какво повече да очаква. Това поражда основното жизнено чувство на много депресивни хора: една почти всеобхватна безнадеждност; те не вярват в бъдещето, в самите себе си и в своите възможности, те са се научили единствено да се приспособяват. Те са подвластни на чувството за безперспективност, силни са само в понасянето и отказването. Вместо да живеят изпълнени с надежда, те винаги очакват най-лошото, те трудно могат да си представят, че и на тях животът поне веднъж ще донесе нещо радостно, леко и ощастливяващо. И ако това все пак някога се случи, те го приемат с чувство за вина и се питат, с какво са го заслужили. Те не са в състояние да се радват истински и разрушават много от възможностите си за щастие чрез своята профилактика от разочарования: тъй като смятат, че няма нещо, в което могат да успеят, те изобщо нищо я не опитват с необходимата интензивност, защото тогава неуспехът би бил още по-болезнен за тях; ако човек от самото начало не очаква нищо добро, той може само да бъде приятно изненадан. Един пример за такова ранно преживяване на отказ, който действа формиращо, отново от дневника на една майка: Ти от самото начало беше хилаво дете. Аз те кърмех първите 6 седмици, но много често трябваше да те дохранвам, защото ти повръщаше, а аз нямах повече мляко. Още през първите десет дни, когато лежах в клиниката, ти отказваше да приемеш гърдата. Често минаваха 5–10 минути, докато човек те накара, стискайки носа ти и т.н. Твоето повръщане със сигурност не беше предизвикано от сърдечни спазми, поне лекарите отхвърляха тази възможност. Това по-скоро бе една обща свръхчувствителност и нервност, за която говори и фактът, че през първите шест месеца ти всяка нощ се будеше. Вкъщи нямах много време, защото след три седмици отново започнах работа. След 3–4 месеца ти все още не беше достигнал нормалното тегло и аз те заведох на ново изследване; лекарят не откри нищо, но аз за всеки случай те дадох в една детска клиника; лекарката там каза, че си имал много „разумен“ за възрастта си поглед. В детската клиника леглото ти беше до прозореца, а ти завит само с едно одеяло; вкъщи те държахме на по-топло. И „резултатът“ не закъсня: ти получи белодробно възпаление. По това време аз бях ужасно нервна, но поне първите дни идвах да те храня; тогава всичко започна да ми изглежда черно. Впрочем като малък ти беше единствената ми опора, тъй като баща ти с неговите чести избухвания и непредсказуемост беше много труден. Затова вероятно със сигурност съм направила грешки в твоето възпитание, като се придържах до болка към една определена система с чести излизания навън и ранно заспиване, иначе не би имало ред и равномерност в живота ти. Винаги много си се страхувал от лекарите, как ревеше само тогава. Веднъж, когато имаше отит, повиканият лекар така и си тръгна, без да си е свършил работата, ужасно ядосан и възмутен от „лошото ти възпитание“.
Този разказ говори сам по себе си — той съдържа почти всички пунктове, които могат да бъдат формиращи и обременяващи за едно дете. Ранните преживявания на отказ имат двояки последствия за него. Първо, детето се научава да резигнира твърде рано; по този начин пред него се поставят препятствия във всички области на вземане-нещо-за-себе-си, на изискване и посягане. Който обаче е готов да се откаже и не може да посегне в подходящия момент, трудно ще избегне завистта, когато гледа как другите съвсем естествено си вземат това, което той не посмява. И тъй като заради завистта си човек отново изпитва чувство за вина и изглежда лош на самия себе си, той се опитва да я избегне, като прави от нуждата добродетел: той издига своето възпиране до ценност, до една идеология на скромността и липсата на претенции, както по-горе бе описано, и така поне остава с утешението за едно морално превъзходство.