По-горе подробно описах, как детето приема в себе си образа на майката и колко зависима е неговата нагласа към самото себе си от опита му с майката. Една овътрешностена враждебно-отхвърляща или свръх-изискваща майка не рядко е най-дълбоката причина за самоубийството като крайна резигнация. Тя се превръща в душевна инстанция за детето, чрез която то отхвърля себе си до степен на себеомраза и саморазрушаване. Неизбежната омраза към майката би отключила едно толкова тежко и непоносимо чувство за вина, че детето предпочита да насочи омразата към самото себе си. Това обвързване на омраза, чувство за вина, една интроецирана отхвърляща майка и себеомраза, е психодинамичното основание за тежки меланхолии. Срещащата се тук склонност към самоубийство всъщност е пренесената върху себе си тенденция за убийство и същевременно самонаказване за омразата към майката.
Стана ясно, че централния проблем на депресивните хора е неосъщественото „въртене около себе си“, недостатъчното развитие на биването субект, тъй като те могат да противопоставят на света само един толкова слаб Аз, всичко за тях се превръща в изискване; те виждат навсякъде само планини от изисквания, пред които в крайна сметка отчаяно резигнират. Поради същата Аз-слабост те не са в състояние да изпитват силни собствени импулси, желания и стремежи, нито пък зряло да отхвърлят свръхизискванията, или изобщо да ги разпознаят като такива; депресивните хора трудно могат да кажат „не“ заради страха от загуба и чувството за вина, които след това биха изпитали. Остава им само депресията и несъзнаваният бунт, когато тяхната толерантност бива прехвърлена, което обаче не ги освобождава от чувството им за вина. Натрупаните дълбоко в тях омраза и завист, които те никога не са посмели да изразят, могат да отровят цялото им жизнено чувство или трябва да бъдат изкупени в непрестанни самообвинения и самонаказания. Докато те се опитват да избегнат страха от Аз-ставането, като все повече се отказват от собствено биване, ситуацията е неразрешима. Единственото, което може да помогне, е смелостта да станеш самостоен индивид.
Примери за депресивния тип поведение
Нека преминем отново към примери. Младо момиче се запознава в кафене с един мъж, който подхваща разговора, като описва положението си — развод, самота, — с други думи знае как да събуди нейното състрадание. Той й се натрапва, постоянно предлага срещи, все повече я оплита и в крайна сметка я моли да се ожени за него. Въпреки че не й бил особено симпатичен и тя в никакъв случай не го обичала, все пак имала чувството, че не бива да го разочарова, тъй като той явно имал нужда от нея. Тя не могла да каже „не“ в подходящия момент, много по-рано би трябвало да се държи резервирано; без да иска и да забелязва, със своето поведение тя му създавала надежди и изпаднала в чувство за вина, когато най-накрая му отказала.
Примерът показва много характерни черти за депресивното биване-в-света; един по-дълбоко увреден човек изобщо не би имал смелостта да каже „не“. Депресивните се поставят в положението на другия, дотолкова се идентифицират с него, че изцяло забравят своята собствена позиция и интереси. Тъй като имат твърде малко собствени импулси и желания, които биха могли да противопоставят на другия, те толкова по-лесно се оставят на неговите желания и импулси. И понеже са свикнали да изпълняват очакванията на другите, те стигат до ситуации, които не са искали, но несъзнателно са съконстелирали. Затова те лесно попадат в усложнения и се превръщат в жертва на безогледни хора, които използват слабостта им. Те трудно могат да намерят изход от такива ситуации — поради чувство за вина, а и защото изпитват срам от собствената си доверчивост и не искат да признаят унижението си пред този, които ги е използвал.
Това момиче произхождаше от семейство с тежка история. След смъртта на първата си жена нейният баща се оженил втори път за едно обикновено момиче „под нивото му“; тогава той наближавал шестдесетте и показвал признаци на старческо слабоумие, а пациентката била на около осем години. Тя живеела със своите вече възрастни заварени братя и сестри в същата къща, в която долу имало магазин, който първоначално бил във владение на първата жена на нейния баща; дялове от магазина имали още две сестри на починалата, които също живеели в тази къща и били враждебно настроени срещу новата жена. Самата тя плаха, без подкрепата на мъжа си, се чувствала с детето си като натрапена. Страхувала се, когато му купувала нещо ново, то трябвало да го носи тайно и затова изпитвало чувство за вина, сякаш е лишило от нещо заварените си сестри. Поведението на бащиното семейство карало майката и дъщерята да се възприемат като присадени, като неканени гости, които със самото си присъствие отнемат нещо на другите. След смъртта на бащата те били изгонени от къщата; майката не могла да се съпротивлява и тръгнала на работа. Веднъж тя действително се обърнала към адвокат, който й казал, че не може просто така да бъде изхвърлена, но тя нямала силата, не била достатъчно твърда, за да се пребори. Така детето растяло с чувството, че няма право на живот. „Майка ми се страхуваше; никога не съм я виждала да се наложи. Тя се оплакваше от роднините зад гърба им, но винаги отстъпваше, затова пък вечно мърмореше, вечно беше недоволна. Постоянно ходеше на църква; мъкнеше ме в параклиса на гробището и ние се молехме за бедните души и за мъничко успех, за парче хляб от трапезата на живота — те нямаха и повече за даване, нали бяха бедни души. Заварените ми сестри имаха всичко; с тях сигурно са се държали като с принцеси. Майка им е била млада, баща ни по това време също. Аз се опитах да разреша проблема за мен по следния начин: след като никой не ме обича, искам да съм бедна, да не притежавам нищо — бедно дете — обичано дете. Аз превърнах това в добродетел според християнския образец: бъди беден, не притежавай нищо, подражавай на Христа.“