Депресивните хора често са религиозни; в религията най-силно ги привлича идеята за спасението, спасението от страданието и опростяването на вината. Те копнеят по мистичното преживяване на всеобщата свързаност и единство, което се надяват да открият по медитативен път. Освен към християнската религия, в която им допада мисълта за смирението и пречистващото страдание, те имат отношение към будизма и неговото отричане от света. Всички форми на вяра, които целят самоозабравата и освобождаването от Аз-а, ги привличат. Тези, които не са могли да оформят пълноценно живота си тук, вярват по детски в едно по-добро отвъдно и в представата, че унижавалите се и унижаваните тук ще бъдат там възвисени. С нарастването на скептицизма по отношение на една такава изравняваща справедливост в отвъдното, все по-малко хора се обръщат към професии, които изискват големи саможертви и ограничения. Вероятно депресивните най-трудно понасят разклащането на вярата, което разкритията на модерните природни науки могат да предизвикат у тях. Тяхната вяра придава смисъл на живота им и ги води. Обикновено науките, които едностранчиво подчертават рационалното, измеримото и доказуемото, обезценяват вярата, опитват се да „обяснят“ религиозните чувства с едно примитивно неметафизично психологизиране или ги обявяват за наивност и чиста фантазия. Депресивният често не си дава сметка, че тези науки могат да обхванат със своите количествено-каузални методи само един ограничен, частичен аспект на живота и на света — мъртвия аспект на природата — и че една наука, която се стреми преди всичко да придобие власт над природата, рано или късно ще се оплете в собствените си мрежи — за което вече се забелязват признаци.
Но, от друга страна, депресивните са склонни да предоставят прекалено много в ръцете на бога и на дявола. Ние носим рая и ада в самите себе си, както и отговорността за това; така както трябва да се научим да разпознаваме злото в нас, да го приемаме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или друг враждебен образ, така би трябвало да търсим и да се опитваме да осъществяваме и доброто, божественото начало в нас, заради него самото и нас самите, а не заради някакво възнаграждение в отвъдното. Депресивните лесно виждат в твърде много неща „божия воля“ и промисъл, и така могат да избягат от собствената отговорност в криворазбрано смирение. В случай на заболяване те понякога стигат до религиозна мания, до идентификация с Христос и други подобни явления.
Здравият човек със склонност към депресия е в състояние да изпитва дълбока и искрена религиозност, която нерядко прави възможни мистични преживявания. Той гледа на смъртта най-вече като на спасение и при него най-често се среща смирението пред нея. Това „нека бъде волята ти“ може да доведе до отдаденост на съдбата, което свидетелства за голяма сила. Депресивният често приема съдбата си, в най-зрялата си форма това е приемане в смисъла на amor fati; той е склонен да гледа на ударите на съдбата като на нещо изключително свързано със собствена вина, готов е на изкупление и може лесно да се превърне в жертва, на онези, които знаят как да се възползват от това.
В сферата на етиката той често възприема твърде буквално повели и забрани, това обстоятелство го обременява и засилва готовността му да изпитва вина. Отричането, отказът, жертвата и аскезата са свойствени на природата му, но могат да се превърнат в средство за бягство от света и от стълкновенията с него. Както винаги, нашият живот и тук се разиграва върху „острието на бръснача“ и крачката от истинно към неистинно е много малка. Като родители и възпитатели хората с депресивна нагласа са контактни, полагат усилия да се вчувстват в детето и да го разбират. Опасността за тях се крие в това, да не би заради житейска страхливост и страх от загуба да обвържат твърде много детето към себе си; те са свърхзагрижени и по-трудно могат да оставят свободно пространство за адекватното на възрастта му развитие, често не спазват необходимата дистанция спрямо него. Трудно им се отдава да са последователни, а когато е необходимо и твърди; щадят детето по погрешен начин, не обичат да го подлагат на изпитания, защото не искат да загубят любовта му. При тях най-ясно се вижда проблематичността на всяка прекалено близка връзка. Майките, които са имали сурово детство, често споделят нагласата: „детето ми трябва да живее по-добре“, заради която лесно прекаляват с добрите дела.