Несъобразените с възрастта изисквания могат да се изразяват в много неща: детето отрано трябва да бъде чисто, да седи и да се храни „прилично“ на масата, да не разваля нищо, да не проявява никакъв — дори и основателен — афект. Един от най-гротескните примери в това отношение: В едно семейство децата трябвало да стискат монети под мишниците, за да не се разпростират нашироко по време на хранене и да се научат на „добри маниери“ — монетите не трябвало да падат. Разбира се, едно добре функциониращо, дресирано дете е по-удобно за родителите, а за останалите то е образец, живо доказателство за добрите възпитателни методи на родителите, с което човек няма от какво да се срамува. Прибавим ли към това условията в големите градове, където по правило жилищата се превръщат в истински затвор за детето и за него няма достатъчно пространство, ще видим, че то буквално не знае къде да дене своите витални потребности. Ако прекалено рано се научи да внимава и да се владее, това не само става за сметка на неговата естествена непринуденост и спонтанност, но и води до надценяване на страха от наказания и готовност да се изпитва вина.
В тази фаза обикновено много трудно се преработва раждането на братя или сестри, тъй като Каин-Авеловата проблематика се констелира най-отчетливо в една възраст, в която детето вече е развило своеволие и агресивност и съзнателно възприема идващите след него братя и сестри като съперници. Ако родителите не проявят разбиране в това отношение и не го улеснят, може да се стигне до обременяващи детето ситуации, в които то трябва да изпитва вина заради своите враждебни чувства и агресии спрямо братята и сестрите — обстоятелство, което отрано предизвиква едно натрапливо предпазване.
Единственото дете на майка, която била особено чувствителна и раздразнителна заради пристъпите си на мигрена, трябвало всеки път, когато се прибира от игра в градината или на улицата, да си събува обувките пред входната врата, за да не вдига шум и да не цапа. Когато си играело вкъщи и имало желание да покаже нещо на майка си, то се втурвало в нейната стая и без да иска разбърквало ресните на килима; последното се оказвало най-важно — майката с въздишка го укорявала, че никога не внимава; тя вземала гребен и отново сресвала ресните на килима много „акуратно“ (това била любимата й дума), без да обръща никакво внимание на потребността, която карала детето да дойде при нея. Или пък то непрекъснато слушало: „Не ми пречи точно сега; нали виждаш, че ме боли глава; че чета; че съм заета; че нямам време.“ Лесно бихме могли да си представим последствията от подобен продължителен опит.
Всичко това може да започне и много по-рано; следващият откъс от дневника на една майка се отнася за нейното първо дете (първите деца обикновено са подложени най-силно на подобни „мероприятия“, защото човек иска да направи всичко правилно, а и толкова много неща е прочел); бележките се отнасят за първата година от живота на детето:
Аз още от третия месец започнах да те уча да свикваш с гърнето — ти трябваше колкото се може по-рано да бъдеш чист. Ти беше едно неспокойно и жизнено дете; когато не стоеше мирен при хранене, трябваше порядъчно да те потупвам отзад, докато се научиш да бъдеш кротък — по-късно беше достатъчен само един мой заплашителен поглед и ти ставаше послушен. Още от самото начало гледах да не налагаш ината си, както бях прочела в една книга: той трябва да бъде прекършен още в зародиш. И ако ревеше, когато излизах от стаята, ти удрях няколко здрави шамара отзад; тогава ти се разреваваше още повече, но аз те оставях сам, докато се изморяваше да плачеш — беше ясно, че ти само искаш да ме ядосаш. По-късно стана добричък; вече нямаше такива борби за власт и хората се учудваха, че си толкова послушно дете и можеш да бъдеш командван само с поглед. Понякога трябваше сама да се насилвам, за да съм толкова твърда — но нали виждах, че така бе най-добре за теб и си казвах, че по-късно ще разбереш, че съм ти мислила само най-доброто и че от любов съм била толкова строга с теб. По това време баща ти беше на война и аз сама носех цялата отговорност за тебе; когато той се завърне, трябваше да намери едно добре възпитано дете.
Откъсът е достатъчен, за да покаже, че едно такова дете трябва отрано да се научи да възпира своите импулси „на мига“, да ги задушава, за да не бъде отблъснато или да не пречи. С времето това се ошлайфва и се превръща във „втора природа“, в рефлекси, които в крайна сметка се автоматизират. По-късно човек вмъква между всеки импулс и неговото осъществяване едно задържане-в-себе-си, сякаш един процеп, едно прекъсване, защото първо трябва да размисли, дали може да рискува да последва импулса, или е по-добре да се откаже от него. Прекъсването и размисълът дотолкова отслабват импулса, че той вече не може да си проправи път; или той сякаш остава заклещен в съмнението, дали бива или не бива; това съмнение може да се разрасне до такава степен, че да добие самостоятелност в една натраплива необходимост-да-се-съмняваш, която се включва при всеки изглеждащ опасен импулс и сякаш го анулира.